За първи път бях на пост. За първи път ни даваха заредено оръжие в ръцете за цяло денонощие и ни бяха се постарали да ни наплашат порядъчно. Както си му е редът, нали...
На мен се падна честта да охранявам едни складове. Трябваше да обикалям около тях два часа, безспир. Два часа почивах, два часа бях подчаси – вардех караулното и после – пак на складовете.
Валеше дъжд.
Един такъв ситен и противен. Духаше противен ветрец.
Беше тъмно.
Трябваше да нося мушамено наметало за да не се мокри оръжието. А то пак се мокреше де, само дето наметалото непрекъснато издаваше странни шумове и аз все си мислех, че някой ходи около мен.
А иначе, никой нямаше намерение да атакува тъпите складове. Дори и да поискаше, аз не можех да му окажа отпор – бях сам човек по трасе с дължина около километър - човек можеше да влезе, да вземе каквото му трябва и да излезе, без дори да имам възможност да го забележа.
В този противен дъжд и в този непрогледен мрак.
След първото дежурство хвърлих наметалото. Нека калашникът да се мокри. Нека да ръждяса, ако ще! Ще го лъскам цял ден, ако трябва, но повече няма да излагам деликатния си слух на този тормоз!
Освен това... Правех обиколките много бързо – една обиколка – за десет минути. Така двата часа ми се струваха десет. Започнах да вървя бавно. Като костенурка. Не - като патка.
От това пък ме заболяха ставите на краката. Кандилках се като неваляшка – едни такива кукли, дето не могат да паднат и все стоят прави. Но, моите подобрения не свършиха дотук.
Реших да спра да обикалям като глуха кучка. Едната страна от трасето вървеше покрай шосе и аз реших да се дислоцирам само там.
Разбира се, беше ни строго забранено да се мотаем само по шосето, но в тази тъмница едва ли можеха да забележат това мое опущение - караулното бе на пет-шестотин метра от складовете.
Започнах да снова аз с патешката си походка покрай оградата, напред-назад, напред-назад..
Всичко ме болеше и времето бе спряло.
Дъждецът си валеше, ветрецът си духаше, небето бе непроницаемо черно.
Надеждата отдавна ме бе напуснала.
И тогава стана чудото!
Както си вървях нещастен в мрака и изведнъж в нивите, оттатък шосето, видях едно огромно бяло дърво.
Беше високо няколко километра. Издигаше се с голите си разперени клони, като гигантска светкавица, но не от небето към земята, а обратно – от земята към небето!
Направо щях да получа удар!
Бях хем уплашен до смърт, хем очарован от това свръхестествено явление. Цялото видение трая, може би, части от секундата.
От състоянието на вцепенение ме изкара шум на приближаваща кола. Зад гърба ми блеснаха фарове. Приближаваше някакъв служебен джип. Страхът от началника на караула бързо ми възвърна способността да мисля. Заех позата на съвестен часовой.
Бялото огромно дърво се превърна в хилава череша, на пет метра от мен, от другата страна на шосето и аз си плюх в пазвата.
......
Защо се бе получило така?
Ами защото точно на мястото на което се намирах, шосето правеше гърбица и преди да забележа приближаващата се кола, светлините й за части от секундата бяха осветили глупавата череша, а в тъмното бе трудно да преценя истинското разстояние до този изведнъж появил се пред погледа ми бял обект, и очите на страха го бяха превърнали в километрично дърво.
Това е.
И друг път ми се е случвало да се заблуждавам за големината на това, което виждам, но от това бяло дърво, всеки път като си го спомня, ме полазват ледени тръпки.