автор: Tiranozavar

Той твърди, че харесва мъже за една нощ. Той! А не тя. Мануела. Тя казва, че харесва мъже със смукващ поглед. Аз твърдя, че думата „смукващ” е нелепа. По-скоро грозна. Представям си очите на мъжете за една нощ като кладенци, като дупки.
Които привличат, излъчват хлад, от който кожата ти настръхва. Кожата ми. Кожата му. Кожата й. Нашите кожи, които дишат въздуха наоколо, поемат миризмите, поемат потта на другите тела.
А навън мирише на календро. Онзи пух, която превръща дъжда в снежна пелена, замъглява сетивата, лази по гръбнака. Календро. Любовникът на дъжда. Един храст, който флиртува с капките. И след допира му те изтръпват. Както изтръпва Мануела. Както изтръпвам аз. Както изтръпва той.
Той, който обича страшни истории. Тя, която се страхува, защото не може да заспи после. Аз, която седя между двамата и се опитвам да ги разгадая. Представям си къщата им, после рисувам около нея двор, после поставям на покрива комин, после се плъзгам тихо в коридора и душа пространството за техните миризми, за техните кожи, за тяхната близост.
Аз? Една жена, едно момче, едно момиче. Поглед, допир, стон, промълвен в тъмното, под тялото на възглавницата, с която затискам лицето си. Те искат да купят нещо от мен. Аз съм готова да им го дам дори безплатно само, за да мога да ги слушам още. Да ги гледам. Да попивам осанките им, цвета на дрехите, да гълтам повече и повече от въздуха край нас. Да бъда с тях още час, час и половина.
Той се усмихва след всяка реплика. Зъбите му пожълтели. Устните му тънки като резец. Ако ме ухапе по рамото, от мен ще бликне океан... И ще залее Мануела. Ще я удави. Тя твърди, че любов не съществува. Той я нарича „Извънземно!”. Тя го пита къде побира толкова много любов. Той й отговаря, че винаги има място за още. Тя му казва да изчака до следващата страшна история. Той й обяснява, че вече е голямо момиче и не трябва да се страхува от призраци. Значи освен любов има и призраци, прихва тя и пали нова цигара. Пламъчето срязва лицето й на две и откривам, че очите й са зелени. Има хубави очи. Като трева. Не смея да го изрека.
Тук ще ви хареса, казвам аз. В този квартал е хубаво, тихо. Пък и къщата, в която ще живеете, е виждала само хубави неща. Никой не е умирал тук. Аз ви харесвам, гласът ми става по-тих и спокоен, ще се радвам, ако решите да я купите. Вече имам нужда от нещо по-малко. Не мога да поддържам толкова голям дом. Спирам, защото те не ме слушат. Той гледа встрани. Тя си играе с лъжичката за чай. Забравили са за страшните истории. Или поне той.
Когато за първи път ги видях поисках да са ми деца. Да са близо край мен. Да мога да ги чувам по телефона всеки ден. Да го питам как е минал денят му. Да го моля да ми разкаже нещо. Дори да е шега като това за мъжете за една нощ. После тя да дърпа слушалката от ръката му. Да се смее от другата страна на линията, да ми разкаже какво е купила, кого е срещнала, къде е била. Исках да поставя моя живот между тях двамата. Да опъна като платно света си пред тях, да ги свържа.
Живея, когато си при мен, изрича той. Не беше ли заглавие на книга това?, пита тя. И вече са пропаднали в друга история.
Дороти Паркър, казва той. Тя, усмихва се той. Той й пише писма, казва, че я обича, че не може без нея. После тя получава второ писмо, по-кратко, по-сухо. С по-малки букви, пи-ситен шрифт, който тя едвам разчита. Казва си – там е напрегнато, той е на война, затова е лаконичен. Нищо, аз ще му пиша ново писмо. Миличък, знаеш ли колко се страхувам за теб, знаеш ли колко големи са станали дърветата в двора и розите, които посадихме двамата избуяват. Иска й се да му напише още нещо. Да бъде пряма, смела, топла. Иска писмото, което той ще държи, свит в окопите сред свистящите куршуми, да го опари, да го стопли. Третото му писмо е още по-кратко. Тя е разтревожена. Говори по телефона с приятелки. Първите сълзи са без глас, после следва къса въздишка, а после от гърлото й се откъсва дълго ридание, тя плаче с глас. Не може да се овладее. Приятелката също има близки на фронта. Та, това е война, как си представяш, скъпа. Не е толкова лесно да се пише за любов. Но той те обича, аз знам. И скоро ще се върне, ако има Господ, само се успокой. После двете жени продължават да плачат прегънати над телефонните слушалки...
Тя го гледа право в очите, докато говори. Той жестикулира, увлича се. И аз живея, когато си при мен, изрича и лицето му грейва. Значи има любов, виждаш ли, казва той. Има, разбира се, само в твоята глава. Заедно с призразците и страшните истории.
Всяка любов е страшна история, изрича той.
А аз си ги представям след години. Той, възслаб, изморен и с очила. А тя под букети с цветя и стоманена плоча на километри от него. Или пък обратното. Тя, със старото си куче, едро с мъдри, влажни очи. Не трябва да си взимаме малко куче, казваше едно време той. Те живеят кратко. А той не успя да го надживее. Кучето.
Сега е на няколко километра от нея. Под вази с цветя и плоча от бетон. Тя продължава да говори с приятелки по телефона. Понякога се обажда и на мен. Каня я на чай. Или на кафе. Винаги се вълнувам. Все още е същата, виждам хубавото й лице без бръчките, без тъгата. И без... „Живея, когато си при мен”.
Тя сяда на стола срещу мен. Говорим дълго. Те имат деца, били далече. Обаждат ли се? Понякога, казва тя. И плаче. Аз също плача, но без сълзи. Защото това наистина ще се случи. Някой ден... Абракадабра и вече е утре. Нашите любовници на километри от нас... и думите, които ни оставиха.