Не са ме съблазнили досега
пътищата към далечни краища.
Аз съм котва, потънала в брега
на това тъй тъжно пристанище.
Прикован за греблото на делника,
пясък ме дави, не морска вода.
Но вечер срутвам стените панелни-
назад в годините ровя следа...
Там палуби се сблъскват с бордове,
дамгосани от бесни урагани,
и песните са с гибелни акорди,
а ризници - зарастналите рани.
Там вятър платната разкъсва,
подгизва в мъглата черният флаг.
А за завръщане вече е късно,
щом е дъното най-близкият бряг...
Ала щом посред нощ се събудя
и още сънен погледна към двора,
виждам в небето над залива лудо
как се люшкат мачти на кораби.
От кърмата на най-близката лодка
вдига шпага за почест нощният страж.
На стената са облегнати кротко
куките от последния абордаж.