автор: phifo

Без шапка ще тръгнеш, когато цитирам дъжда,
и трепва гласът ми на всяка пропусната капка.
А негови рози са цветните глътки ръжда,
с които олукът рисува по плочите малки.
Щом господ измие грима от очите ти. Щом
пропукат в небето от работа божите стави,
денят ни все още е сребърен скъп бандерол.
/С изкашляни думи му плащахме стария заем./
Душата в доспехи, а тялото – голо, трепти.
А мокрите дрехи – обвивка на ценен подарък,
и него в нощта с изтръпнала длан ще делим.
...........................................................................

Денят ще почука в стъклото със клюна си ален.