автор: utro

То се случва отвътре-навън,
просто тръгваш. И връщане няма.
Може някой да вика насън,
може друг да кънти от мълчание.
Взел си вече широкия свят.
Като хляб и горчивка го носиш,
а по него на пръсти вървят
недокоснати с устни въпроси.
Всеки ден те заричат на глас
бели извори, залези късни...
Неизречени бързеи в нас
върху камъни остри препускат.
Неусетно привикваш с дъжда
и на вятъра с нощните стъпки.
А решиш ли : "От утре ще спра..."
и към теб сам ще тръгне пътят .