автор: vestin

Човешко е да се живее.
Човешко е и да се мре.

В най-подлото ни време,
дваж е по-човешки
кракът ти да изгуби
жестокото стреме...

Но не може да се спре
пред злобните им думи...
Не може...
Без достойнство не може!
Срещу призрачно подло
и злобното племе
какво ще поставиш?
Достойнство!
Достойно живееш...
Достойно умреш...
Какво да оставиш?
Достойнство!
Сам си дошъл...
и сам си отиваш -
съвсем по човешки...
В смъртта няма "ако".
Тя не води бележки -
кога, къде и защо...

Глухо вятър прозорец разтвори...
Нагоре! Нагоре!...
... за още живот...
Дано, Боже, ... Дано!
... и сухи очите...
Пълна чаша вятър събори...

По човешки, наивна любов
завърна крата ти
във хлъзгаво стреме.
Но подъл е този човешки живот -
внезапно, така - насред път,
тихо те хвърли...
И спомени жълто валят -
затрупват листата мига ти...
Без чувство за хумор
човешката смърт
на деня цветовете изтри ги.
Ще остане единствен звукът
на някакъв глас,
коварно познат сред тълпите.
И шепата пръст
дъждове ще измият.
Бавно ще белее ликът ти.
А името...НЕ! То ще остане!

Във следваща пролет,
в проклет листопад,
във мъртвия, белия зимен покров...
Но винаги има следваща пролет...
зелена усмивка във твоето име...
Ще останем и ние,

докато дойде мигът...

... докоснати от теб със любов