автор: naf_naf

дразнят ме прозорците на къщата от другата страна
на улицата, която пенейки се тече надолу. С часове
надничам в тенджерите на съседите, в които врят сърца
от врабчета – така татко наричаше бъбреците като бях малка,
тоест тогава, когато котките изчезваха и се връщаха
след четвърт час с откъснато ухо. Вече
ми е все тая – прозорците на партера са бордей, пощата ми
е пълна с брошури със жени, толкова женствени, колкото
няма да бъда дори на колене да ида
от кухнята до стаята по натрошени стъкла.
На етажа седи човек със кучешка муцуна или пък
куче със човешко лице, не знам, по асансьора
пуска стъклено око, шпионира тези отдолу.
Дразнят ме прозорците им. Преувеличават с тоя живот
сякаш не знаят, че въобще не е нужно.