автор: Via

Порязах си небето
и потече дъжд-
червен или ръждив, или отчаян,
а изгревът не светеше и залезът не топлеше,
сърцето ми бе мъртво от вълнение.

И любовта като небесна риза
развяваше ръкави над пустинята
за сбогом на случайните оазиси,
в които се превърнаха годините.

Целунах те преди да стане тъмно
и мокра, и пияна от видяното,
не искам вече никак да си тръгна
дори небето да е цяла рана...

Не искам утре пак да се събудя
под чуждо име и във чужда риза.
Ще ти родя деца като мъниста,
ще ти запаля залез като изгрев.