автор: Arty_Divine

Той захвърли брадвата, сякаш бе най-презряното нещо, до което се бе докосвал през "живота си". Помисли си, че ако вместо човек беше убил пиле щеше да е много по-доволен от резултата. Обърна се разочаровано към палещото слънце и избърса с ръка челото си.
Волю-неволю с тези пера в косата си, препаската и кървавите резки по лицето си бе заприличал на войнствен индианец от племето Чероки. Де да знаеше, че било толкова лесно, щеше да го направи отдавна.
Значи това било, помисли си. Да убиеш човек. А, Саймън разправяше, че било много трудно.
"Хората са трудни за убиване, хм… дяволи са те и трудно умират! Хей! Трябва да ги изкормиш и да спраскаш сърцето им с остър камък, да стъпчеш черният им дроб и да увиеш червата им около някой стълб, 'щото иначе нищо не си направил." - Саймън обичаше да преувеличава. Макар да не си го признаваше, той тайно искаше да прилича на тях. Обичаше да ги имитира и да използва техният странен начин на изразяване. - "Накрая да не забравиш да забиеш по една клечка в очите им, щото инак ще те търсят от оня свят и няма да се успокоят докато не те убият."
Точно така. Той изпълни всичко, което му заръча Саймън, макар че да си каже правичката човекът се строполи и не мръдна още при първия удар с брадвата. Беше му малко трудно докато успее да пробие очите - изхаби цели седемнадесет пръчки и накрая се наложи да си послужи с ръждиви пирони. Ала все още чувстваше празнината в себе си. Жадуваше за още кръв, за ароматни черва, за тъмночервен сочен черен дроб и мускулест език, който "да смуче" докато от него останат само жилките. Ех, да беше Саймън наблизо. Как само щеше да му се похвали с улова си.
Огледа се и се поздрави мислено за добре свършената работа. Беше украсил клоните на дърветата като коледни елхи с малки подаръци. Червата се люлееха на слабия вятър досущ като гирлянди, а гръдния кош беше разцепил на две половини и ги беше окачил от двата края. По средата беше накичил карантията и парчета месо. Кръвта се процеждаше на тънки струйки по ствола на дървото и капеше върху изсъхналата от радиацията трева, сякаш можеше по някакъв начин да задоволи вековната й жажда. Щеше да извика Саймън и да му го покаже. Той щеше да се гордее с него.
Не му се наложи да чака дълго. Високата фигура се приближаваше бързо към дървото, докато тракаше със зъби и мърмореше неразбираеми фрази.
- Калвин, какво пак си направил? - рече Саймън с монотонен глас. - Хм, всичко си изплескал. - констатира равнодушно той.
- Убих човек! - гордо отвърна Калвин. - Убих го със собствената му брадва. - Калвин посочи оръдието на зловещото си деяние.
- Хм. Дрън-дрън. - промърмори Саймън. Той отиде до малкия си спътник, обърна го с гръб и махна капака. Взе да ровичка нещо там с малките си щипци. - Ти, хмм..., определено си най-скапания робот, който някога е прекрачвал трите закона на роботиката. Това, което си убил не е никакъв човек. И животно не е. Ти не можеш да убиеш червей, камо ли човек... - продължаваше да мърмори Саймън. - Имаш късмет, че хората никога не слизат от техните стратополиси, защото ти сега щеше да висиш на тези клони обесен на собствените си проводници и с разчекнати интеграли.
Малкият робот стоеше притихнал, докато големият оправяше задръстването в интегралните му схеми.
- Разпарчадосал си стара прахосмукачка със собствената й тръба, ето какво си направил. - рече накрая Саймън и постави капака обратно върху гърба на своя спътник. - Целия си се омазал в смазка.
- Наистина ли Саймън? - проплака робота.
- Ъхм.
- Толкова съжалявам!
- Недей! От този мотор дето виси на дървото мисля, че можем да стегнем едно прилично охлаждане. За теб. Няма да прегряваш повече…
- О, Саймън, толкова ти благодаря!
Другарят му просто вдигна рамене и се заклатушка по посока на голямото сметище. По-точно му се прииска да можеше да повдигне рамене...
- И да не забравиш мотора, Калвин!
- Мотора? А, да... Мотора!
- Глупав малък робот. - рече Саймън, а горещият вятър прояждаше думите му и ги превръщаше в тих шепот.

Арти Дивайн
Бургас 2006г.