автор: hekata_5

Всеки е мечтал за летни нощи, озвучени от пукането на огъня, и от обаятелния глас на разказвача на приказки... всеки е бил дете..


Всички приказки почват с...

Разказвачът стоеше под дървото и гласът му тихо редеше чудни картини в нощният, неподвижен и топъл въздух. Децата се бяха скупчили около него, налягали едно върху друго и поглъщаха жадно всяка негова дума. Прясно окосенното сено шумолеше тихо, когато в него се шмугнеше заек или когато някоя сова кацнеше на върха на някоя купа, за да дебне мишки и полевки, излъгали се да излязат посред тъмнината на Нощта.
Разказвачът пак замлъкна. Напрегна се да чуе нещо, примижа и хиляди бръчки се скупчиха покрай очите му, той погали мустаците си и засмука горящия тютюн в лулата си. После въздъхна, погледна децата и тихичко им посочи нагоре. В короната на дървото, на най-долния клон стоеше една сова и гледаше затихналата компания. Стареца се усмихна, дръпна още веднъж от лулата си и пусна голямо кълбо дим. После погледна децата и заговори:
- Някой знае ли приказката за совата?
- Не сменяй темата! - обади се едно момченце. - Сега разказваш друга приказка!
- Да, така е, - отговори Разказвачът. - но тази приказка е толкова истинска, колкото усмивката на самодива - никой не я е виждал, а всеки говори за нея! Затова с нея ще спрем до тук и ще ви разкажа за совата...

И той я посочи. Тя все така кротко стоеше над тях и наблюдаваше всяка реакция, готова да отлети в нощта.
- За нея ли? - заговори момчето. - Че какво има да ни разказваш за една сова - тя е просто сова!
- За теб, Страхиле, - обади се тихичко сестра му, легнала почти на края на осветената от огъня черга. - всичко е само битки и кървища. Аз пък искам да чуя какво има Разказвачът да ни каже за совата.
- Да, така е Севда, - прошепна Разказвачът. - има много да чуете за совата, защото и тя много слуша. Всеки от вас знае какво разказват старите - защо совите са проклети. Всъщност совите са много самотни създания. Самотни, защото долитат от нощните прегъдки и кацат на прозорците на хората, когато те си отиват от този свят.
- Защо - вкупом попитаха децата.
- Имало едно време... - прошепна разказвача и се облегна на дървото и дръпна от лулта си. - ... чудно красива девойка - нямало друга като нея. Славата й на красавица се носела през планини и поля, пред села и градове - тя била толкова красива, че минела ли през селото, всички мъже мигом забравяли и жени, и деца и се струпвали около нея, да я гледат и да й се възхищават.
Но момичето не било за всякоя уста лъжица - всички ергени на близките села се изредили през къщта й, да я искат за невяста, но родителите й не я давали - тя била обещана на мелничарския син, Никола - пръв по красота и сила в селото. И той, и момичето, което се казвало Иглика, се родили в един и същи ден, и майките им били заедно на полето. Тогава двете решили, че това е знак от Бог, че двете деца трябва да са заедно - така и направили - още на кръщенето, попът ги записал - годеници.
Иглика растяла, хубостта й разцъфвала като цвете на мяйско слънце, Никола и той растял - ставал красив, силен и с всеки изминал ден, двамата започвали да влюбват един в друг - накря се заобичали толкова силно, че помолили родителите си да се вземат.
Бащите - стари и мъдри хора, отгледали много челяд, и много много реколти, казали да изчакат да мине жътвата - тогава е време за охолства и празненства. Младите се съгласили да изчакат, но нещеш ли - мълвата за чудната красота на иглика стигнала до престолния град - всички болярски синове натоварили тежки волски коли с дарове, и поели към селото на Иглика и Никола.
Много от тях идвали, както си му е реда - да искат иглика за жена, родителите им им отказвали, и те си тръгвали по живо по здраво. Но, казах почти всички - синовете на най-богатия измежду болярите - Стамен и Георги, били непреклонни и нямали уважение към никого. Освен тов, били и хитри и подли. Изчакали да мине жътвата, почнал сезонът на годявките и венчавките. Двамата се предрешили като търговци на огледала и влезли в селото. Разтоварили колата си насред село и почнали от далеко:
- Ние сме търговци от далечни земи и чухме, че с вас, в това село, живее чудна красавица. Разбрахме, че вече е сгодена, и тъй като закъсняхме, да я поискаме за жена, дойдохме поне дар да й сторим - огледало от нашите.
Иглика чула, и се спуснала към братята. Така се зарадвала, че дар ще й правят, че забравила и предпазливост, и внимание. Стамен я подканил да влезе в палатката им и да си избере огледало. Момичето влязло и почнало да гледа - купища огледала. Гледала, гледала, залисала се. В това време, Никола тръгнал да я дири из селото. Питал хората: „Где е Иглика?" и всички едно и също му отвръащли: „С търговците тръгна - не сме я виждали.".
Коварните болярски братя, само чакали селяните да се разотидат, грабнали Иглика и я метнли на коня. Георги го пришпорил, както само той си знае и изчезнал с красавицата в гората. След него, брат му - Стамен, почнал спокойно да прибира огледалата и да се прави, че плаче...
- Защо плаче? - извикаха децата. Разказвачът се намуси и отговори троснато:
- Най-лошите хора, са нетърпеливите и неблагодарни хора. До къде бях стигнал?
- До плакането. - отвърна Севда и се присламчи към огъня.
- А, да... Никола стигнал до поляната, където бяха спрели болярските синове и рече:
- Сполай ти, търговецо. Да си виждал едно Иглика - красавицата на селото?
- Видях я, побратиме. Не само я видях, но и дар и сторих, а тя как ми се отплати? Залиса се с брат ми и двамата избягаха с парите ми кой знае на къде...
Никола се уплаши - хукна по пътя, вика името на невестата си, тича, тича...
В това време Стамен - по-големия болярски син, прибра в колата огледалата си и тръгна по пътя бавно и леко. Стигна до чешмата и видя Никола, паднал сред сами път, да плаче като дете и да удря свит юмрук в земята. Злобата в душата на Стамен често шепнеше опасни думи на умът му, и той, отровен от тях покорно слушаше:
- Момче, забрави я тая Иглика - щом те забрави за едно огледало, представи си каква змия е. Забрави я, намери си кротка жена - невзрачна, дето като я погледнат другите, да се обърнат - така няма да се тръшлаш по пътищата.
И отмина... стигна братя си три села по-нагоре. Заведоха иглика в престолния град и я заключиха. Тя стоеше до прозореца и се молеше:
- Господои, Боже, помогни ми да се върна при моя Никола - дай ми свобода. Прости ми греховете и дай ми пак да го видя - дори и от небето ако ще да е.
Така и направил дядо Боже - сторил Иглика сова и тя отлетяла към селото си. Там, обтдавна вече се бяха годили и оженили, вече всички се бяха пръснали по полето и ме;лничарят и Никола работеха житото, което им носеха селяните. За да спаси сина сиот срама, мелничарят Иван го беше оженил за сестрата на Иглика - Янка... Проклела се момата, за дето е пожелала да види това. Тогава Господ се явил пред нея и й рекъл:
- Иглике, защо кълнеш това, което ти давам?
- Боже, - казала Иглика. - кълна се, задето не помислих, преди да тръгна да гледам лъскавите огледала., задето не се убих, като ме откраднаха, за дето не се постарах сама да избягам, а първо Тебе помолих за помощ. За дето съм красива, и за дето всички ме гледат.
- Ако това е най-големият ти грях - красотата, която Съм ти дал - опростявам го. - рекъл Господ и добавил: - простено да ти е, но задето наричаш красивото проклето - с пера ще си останеш и цял живот, когато си отвориш устата, плач ще е гласът ти.
И изчезна Господ, така, както се и появи. Иглика кацна на покрива на мелницата и дълго гледа Никола, опита да го извика, но от устата й не излезе човешка реч, а писък. Тя не беше вече Иглика - беше сова, и такава си остана цял живот. Всеки ден, совата стоеше на покрива на мелницата и гледаше Никола. Той обичаше жена си, като сестра - родиха им се деца, те порастнаха. Никола и Яница остаряха и скоро Никола се разболя тежко.
Иглика все така идваше, но Никола го нямаше - воденичният камък не стържеше - пътечката към мелницата беше буренясала - в къщата се виждаше, че мъждука кандилце. Иглика долетя до прозореца на Никола и го видя да бере душа в постелите си. Голяма болка се отключи от сърцето на Иглика и тя почна да писка, Яница я пропъди, но Иглика пак се връщаше. Молеше се момичето:
- Господи, моля Те, моля Те - искам да го видя, искам да съм с него. Животът ми отиде ей така - заради едното огледало - дай ми сега поне малко време да го видя и да му кажа, че съм невинна, че съм аз и че все така го обичам.
И тогава Господ за втори път се явил пред Иглика и й рекъл:
- Добро момиче си, Иглике. Затова ще ти дам да изпроводиш Никола до вратите на Рая, но отворят ли се, трябва да слезеш обратно на земята.

- Разказвачо, май нещо се оплете. - каза Страхил и се прозина широко, че дори и в съседното село видяха, какво има в дъното на гърлото му. - Приказката вече не е хубава.
- Как решавш едно нещо дали е хубаво, или не? - тросна се Севда. - Точно като Иглика си - прибързваш - все бързаш, а не се змисляш какви ги вършиш, или говориш!

Разказвачът, само се усмихна пос мустак и продължи:
... Скоро Никола се споминал, Иглика тръгнала след душата му и му разказала всичко. Никола я целунал и й казал, че цял живот, дори и след това ще я обича - нея, и само нея. После влезе през вратите на Рая и Иглика остана отвън - тя никога нямаше да отиде в рая, задето беше обидила Господ, като нарече красивото, проклето.
От тогава совите по земята кацат на прозорците на умиращите, за да изчакат душите им да тръгнат за Рая, за да може, да зърне дори и за малко Никола, когато вратите на рая се отворят за душата на покойника.

- А с двамата братя - болярските синове. С тях какво е станало? - попитаха децата. Разказвачът потри брадата си, помисли малко, па рече:

- Те двамата, получили каквото си заслужавали - Господ ги превърнал в мишка и полевка - така потомците на Иглика изяждат потомците на двамата братя, така, както те са изяли животът й.