Беше намерил формулата на относителното щастие. Синът и дъщеря му, отдавна пораснали, живееха в големия град. Синът му работеше, дъщеря му завършваше. Случиха се сравнително скромни и сравнително разумни. Не станаха развей-прах, наркомани, алкохолно проблемни. Харчеха сравнително нормално, разбираха цената на нещата.
Жена му също не го тормозеше за пари. Въртеше малко магазинче, изкарваше повече от достатъчно. Лека-полека с годините укроти великите си идеи, смири амбициите си и спря да го провокира. Всичко замря в ситуация недовършено, но доста поподредено. А и кому трябваше повече - оцеляха в смутните времена на прехода, понаредиха се, изучиха децата си... Че не стана както го мислеха - не стана. Той не се оказа принцът от приказките, тя не беше принцесата с половин царство. Бурите утихнаха, морето се успокои и корабът заплува в неопределената посока към бъдещето. Тя си заживя някакъв неин си живот, кръг от приятели за кафе и приказки, работа която я удовлетворяваше донякъде емоционално, донякъде финансово. Остави го на мира с епизодичните си дотягания за това или онова. Беше свикнала, че в един момент, след достатъчно настоятелност, нещата просто се случваха, после отвикна - просто устроеният механизъм един ден спря да работи. Но вече не беше толкова важно и тя го прие.
А той си заживя в своя измислен свят на относително щастие. Полунедохранен, полунезадоволен, не че нямаше с какво и как, времето му беше единствено ценно. Заобиколи се с книги и филми, заживя с проблемите на героите. Преоткриваше ги в себе си и себе си в тях, страдаше, болеше го. После откри възможностите на компютъра и аутизмът му стана пълен. Слагаше слушалките на ушите си и потъваше. Музика, филми, книги - там имаше всичко. Намери приятели, сродни души бронирани зад разстояние и анонимност, заредиха се писма, разговори, форуми. После прописа. Изкарваше натрупаното през годините в себе си, напрежението, тормозещите го въпроси, болките нестихнали с времето. А после осъзна, че живее само с това...
Иначе ходеше на работа. Работеше без душа и сърце, но беше лоялен и отговорен, стремеше се да потушава проблемите и понякога намираше сполучливи решения. Не беше конфликтен както в младостта си, беше разбрал, че това не разрешава проблемите, а ги задълбочава. Колегите му помагаха, той на тях, но те не станаха нищо повече от колеги. Старите му приятели се оказаха по-верни от всички: търсеха го, споделяха. Някои от тях дори се домогнаха до написаните неща. Различно реагираха, когато се разпознаваха там, общо взето харесваха написаното. Познати думи и неща, казани по малко особен начин.
Както всички имаше и вила, имаше и кола. Не можеше да бъде модерен - заложи на стил. Стилът не можеше да бъде класически - заложи на собствен. Не замаза вилата, остави увивните растения да пропълзят по нея, а врабчетата да си гнездят на воля из кухините на тухлите. Неизмазаният втори етаж, пълен с неща непотребни на пръв поглед, остави на котките. Лека-полека я напълни с живот, което го радваше. Посади лозе и дръвчета, дори полагаше грижи за тях. Като по-млад влагаше и сърце, но това време просто изтече. И този имот, като живота му, оцеля през годините, не се пръсна и прахоса. Носеше дори красота и временно спокойствие в случайни съботни вечери.
И по кръчми ходеше. С годините - преся ги. И ден определи за тях - петък вечер. Започна да пробира алкохола като качество и като количество. Носеше в главата си една постоянна тъпа болка, дан от злоупотребите в лудите години. Сега само от време на време, внезапни изблици на минали настроения довеждаха до депресивни състояния и предизвикваха алкохолни рецидиви.
Взе да подбира и с кого пие. Преди го правеше с всеки - не заради употребата на алкохол, а заради съпровождащият разговор. Сега, вече преситен от средностатистическата мизерия, търсеше хора с богата душевност, хора, които бяха спрели да се надпреварват с времето, отворили вътрешното си око и вслушани в себе си, взрени в подробностите. И той се взираше. Отхвърли дребните и ненужните - такава или онакава чаша, обкова на лъжичката... Обръщаше внимание на жеста, на израза на лицето, на разгаданото зад видимото.
Премина и през любовниците. Имаше години, когато с усилие се изплъзваше от хватките, с които го вкарваха в креватите си. Опитваше се да е верен, моногамен. После се предаде. После успя да убеди възропталата си съвест, че това е нормално и че всички го правят. Утеши се с мисълта, че тези, с които го правеше, искаха само топлина и душевност, сексът беше просто част от древен ритуал и нямаше как да минат без това. Истинските курви ходеха по други заведения, имаха други интереси и преследваха друг тип мъже - истинските.
Сменяше дрехите си според сезоните. Робуваше на стил, останал от онези години, когато джинсите бяха култ, а до кожено яке се достигаше с цената на престъпление. Сега ги имаше навсякъде и колкото по-старо - толкова по-добре. Сега ходеше с кожено яке дори и за риба. А вече му идваше ред да носи каскет... Беше му все едно какво ще нахлузи на гърба си, стига да не е в разрез с разбиранията му, да не му е тясно и да не го дразни.
Аутизмът с времето взе да си казва думата. Избягваше големите градове, безумното тъпчене в центъра и по главните улици, популярните заведения и шумните премиери. Събиранията го измаряха. Работата във фирмата изискваше време и енергия, едва се справяше. Крадеше от времето за себе си, за взирането навътре. Подробностите го ужасяваха - не за този живот беше мечтал и дочакал.
А иначе всичко си беше наред. Животът вървеше. Годините изпиваха отреденото време. Уравнението на битието клонеше към безсмисленост. Формулата за относителното щастие се оказа невярна, а житейските истини доказваха всичко и смазваха с прагматичността си.
Една нощ не се прибра. На сутринта го намериха обесен в гаража. Не беше оставил писмо до никого.