автор: sradev

Умирам, умирам, умирам, умирам!
казва тя разхождайки се по нощница.
- - - - - -
- Ти защо не дойде на погребението ми!?
- ?!
- Сънувах, че съм умряла.
Всички познати бяха на погребението.
Само теб те нямаше!
- Как видя, нали си била умряла и си лежала в ковчега?
- Отворих едното око и се огледах, а тебе те нямаше!
- Не си ме забелязала. Там бях, но в по-задните редици.

След 2-3 години проверих. Не отвори око. Той беше най-отпред и произнесе словото.

Следователно е лъгала!
- - - - -

- Имам още няколко дена командировка, но се върнах, за да ме погребат в България.
- Здрав-прав си. Ще ти мине.
- Спечелих и това дело. Милиони за България. Поне един орден да му бяхте дали.
- Ще поговориме и за това.

След 5 дни го погребаха. Без орден.
- - - - -

- Това на нищо не прилича! Веднага да се подстрижеш.
- Не трябва. Не всеки трябва да прилича на тебе!

Вместо отговор в очите му се появи погледа на обречения. Той знаеше.
- - - - -

- Я ставай, какво си се разкиснала! Кой ще гледа правнуци?
- Имат си баби...
- Ти знаеш, бабата не умее.
- Сами ще си ги гледате. Дядото ме вика.
- - - - -

- Написал съм едно нещо. Би ли ми го рецензирала?
- Нямам време.
- - - - -

Умирам, умирам, умирам, умирам!
повтаря всеки ден. Вече пета година.