автор: Heretic

Как беше хиперболастичното име на моята любима птица, как тъй спектакулярно кацнала на моето рамо? "Птица на смъртта, кълвяща до кръв моята раздразнена от живота душа"? НЕ, не беше това. Това си го измислих... мисля, че е хубава мисъл. Но сега в това страховито място...
Където телата на отдавна погребани хора, не ми дават покой на страхливата душица, аз нямам право да изпадам от ужас в делириум. Просто се разхождам, за да си помисля за случилото се през тази седмица. Лекарят ми каза, че страдам от начална форма на лудост. То има доста лудости, не мога да се сетя точно от коя от тези лудости аз страдах... Имам и един досаден проблем с паметта. Но тази разходка на това депресиращо място ще ми помогне да се отпусна. Нали старите хора тъй казват "Клин, клин избива", затова нека съдбата не ми пречи да си продължа, зловещата разходка, насред тези поляни от гробове и... оново светилище с изрисуваното падение христово в ада. Само тази разходка ми помага да забравя, за ориста ми - лудостта. Лудостта не е хубаво нещо. Лудостта е един дълъг... а за някои вечен всекидневен кошмар. Но сега да не мисля за това.
Вървях бог знае колко, докато не разбрах, че съм попаднал пред "Светилището на Св. Смърт". Това светилище беше доста обсъждано в моят град, защото името му било, неподходящо, за да се нарече "Храм".
В този храм, далеч от гробището и близо до гората, хората се събираха, за да участват в празничната литургия "Косенето", организирано в чест на нашите скъпи покойници. Група от хора в червени мантии, наричащи себе си - "Инферналисти", се зовяха "Божии чеда, дошли да успокоят душите на смъртните селяни". Те водеха литургията "Косенето". В него те пееха своите неразбираеми песни и раздаваха безплатна храна, всеки път, когато умираше човек в градчето. Светилището беше изрисувано с човешки черепи, покрити с цветя и тръни. Странно, но аз изведнъж усетих покой на душата си.
Влязох в храма. Вътре се чуваше слабо пеене. Отидох в церемониалната стая. Тук не се виждаше или чуваше нищо. Застанах пред гигантската икона, на Света Смърт. Тя беше нарисувана в типичната форма, която всеки човек има за смъртта. Огромен скелет, с дълъг черно-кафяв плащ с качулка и една червена коса. Помолих се на този "езически идол", според религиозните християни в селото, да прости моите човешки прегрешения и да ме дари със здрав разум. Да... толкова много ли исках? И тогава в съзнанието ми нахлуха чужди мисли... по-скоро "емоции" изразяващи думи.
Оттогава странната ми лудост при мен стана контолирана, и аз нямах нужда от специално "третиране". Единственото "откачено" нещо в моя живот, е че аз общувам със Света Смърт. Тя е в мен... И това не е лошо.
Никак даже не е лошо!
А моята гарга лети винаги над мен. Озаряваща пътя ми в тъмни краски.
Контролиран мрак и лудост... за сега толкова ми трябва.
Da End