автор: filifjonkata

В деня, когато посякоха ясена духна вятър. Засуети се насам-натам. Вдигна облаци от прах и повехнали цветове. Завъртя се в кръг като куче, което ближе рана.
Пораждаше се този вятър сякаш около оголеното пространство. Като че въздухът неспокойно напипваше мястото, което не му е принадлежало. Като че уличката се опитваше да се натъкми към новият си силует. Да заличи усещането за празно.
Помръкнал беше този ден - личеше му, че е яден. Надвесил се беше над отломките от ясена и фучеше в шумака му. Облъхваше с диханието си листата - все още нелепо свежи върху разчленените клони. Насечено дърво. Разместени парченца свят. Откъслеци памет. Начупено време… Като се е обличало напролет дървото дали е знаело?...
Ясенът беше един от най-старите обитатели на уличката. Какво говоря? Когато е надникнал за първи път от пръстената си утроба уличката е била само част от предчувствията му. Завихрящо се бъдеще.
Постепенно оформили плът къщурките на дъновистите. Разлистили се плодови дръвчета. Замяукали котки. После съм дошла и аз. Помня последните отблясъци от онова време. "Онова време" - което и да е то - зрялата му и опиваща сладост неизменно ферментира от усещането за нещо завинаги загубено…
За мен "онова време" са къщурките от греди срещу нашия блок. Грапавата кожа на мушмулата, по която се катерех като дете. Приказките на леля Славка - навън, пред къщата й. Котките й мъркаха на коленете ми. Косото следобедно слънце се заплиташе в миглите ми. Задължителната кутия "шоколадови" бонбони "Амфора" се мъдреше на пейката до мен. Въпреки че мен ме нямаше… Аз бях някъде в приказката. Поредната безкрайна приказка....
По онова време, когато бях на десет, думата "безкраен" не беше лишена от значение. Приказките бяха безкрайни, следобедите бяха безкрайни, времето пред мен беше безкрайно - река, чийто отсрещен бряг се губеше нейде отвъд обхвата на погледа ми. Да, времето тогава течеше по друг начин. Мудна, широка река…
В онези години ясенът още не съществуваше за мен. Забелязах го много по-късно. Когато светът престана да е мой. Престана да е даденост. Кога за първи път усещаш, че светът изтича през пръстите ти или може би ти през неговите? От този миг започват опитите ти да задържаш нещата. И те придобиват плътност. Спреш под дърво, откъснеш плод, цвете, вдигнеш камъче… докосваш, попиваш, вдишваш… Задържаш… Преходността ли оформя света? Тя ли го прави истинен?
А истинен ли е? За мен ясенът съществуваше. Но за утрешните деца?
В деня, когато посякоха ясена аз станах на 36. Сега разбирам за какво служат тези цифрички. Защо прошнуроваме и номерираме всяка година. "Удостоверяваме" ги. Задържаме времето. Самоубеждаваме се в истинността на изминалото. Иначе годините току се оказали сън. Като ясена. Ето ме на 36. Прошарените коси са тук. Бръчките също. А пък изминалото време го няма. Изчезнало е като в шапката на фокусник… Както и ясенът….
Какво пък. Вятърът вдига на облаци цветовете на отминалото дърво. Втъкава ги в света. Този свят е изграден и от това - цветовете на ясена. И моето дихание.
И нищо не се губи… Нищо не се губи….