автор: radi_radev19441944

"Какво очакваме , стълпени на площада?
Днес варварите ще пристигнат тук..."
Константинос Кавафис


Дипломната работа , която трябваше да изготвя след приключването с археологията беше свързана с едно изследване от епохата на ранновизантийския период. Това съвпадаше с упадъка на империята и многобройните варварски нашествия преди и след царуването на Юстиниан.
От ранното си детство зная един стар римски път ,когото местните жители наричат "Друма" и който минава северно от Филипопол , по посока към Аугуста Траяна , Адрианопол и Константинопол. Понеже се намираше близо край родното ми село, един летен ден се отбих да се поразходя по него и да потърся нещо, свързано с моите проучвания. Определено не знаех какво.
Но това , което видях ме потресе. От стария римски път не бе останало нищо. Наоколо шетаха трактори и всичко бе превърнато в угар. В пръста още се търкаляха камъни и остатъци от древния строеж. Група работници ги разчистваха.
На гневния ми въпрос към тракториста , който обслужваше близката машина кой и какво е разпоредил , той ми обясни, че било заповед "от горе". На ТКЗС-то му трябвала обработваема земя , а това тук нищо не струвало.
След което даде газ на машината и се отдалечи. Вече се отчаях и се канех да си тръгвам , когато един инцидент прикова вниманието ми. Работниците ,които разчистваха терена, внезапно се скупчиха на едно място и започнаха припряно да събират нещо по земята.
Сякаш ме прободе отвътре. Ставаше точно това от което се опасявах. Хукнах нататък , но беше вече късно. Между буците пръст и камъни се търкаляха парчета керамика, а всичко останало беше потънало някъде и покрито. Трактористът беше изровил керамиката и подминал без да разбере. Когато дотичах , там вече нямаше никой - те се разбягаха и изпокриха. Внимателно се огледах наоколо, но след дълго лутане , открих само една стара потъмняла сребърна монета. От едната страна едва се очертаваше образа на императора и полуизтрит надпис на латински Юстин ІІ .

Малко по надолу се виждаше дървото. Това е един огромен и много стар дъб, който не си знаеше годините. Никой не можеше да каже от коя епоха е. Диаметърът на стъблото му имаше повече от три метра, а короната обхващаше около половин декар. Тук лятно време овчарите докарваха по обед стадата си за почивка и се излежаваха .
Слънцето не можеше да проникне по никой начин . Беше прохладно и в най- големите жеги . Когато се отбих , овчарите вече си бяха заминали. Нямаше никой наоколо. Намерих удобно място и полегнах направо на земята. Разгледах още веднъж монетата. Беше уникат. Въпреки , че не разбирах особено от нумизматика, веднага ми стана ясно, че е безценна. На нея се очертаваше красивият античен образ на млад мъж с горда и сериозна осанка. Но ми направи впечатление някаква странна замисленост в това лице.
Скрих монетата в джобовете , за да я предам после в музея и веднага се ядосах на себе си , че не успях да стигна навреме , за да разгоня онези примитиви, дето разграбиха цялото това богатство. Знаех , че полицията ще открие известна част, но колко ли ще бъде безвъзвратно загубено , никой не може да каже.
После вниманието ми беше привлечено от самото дърво. Невероятно изглеждаше , че такъв древен екземпляр, може да се запази в недокоснато състояние. Короната му беше почти симетрична. Не се забелязваше нито един изсъхнал клон. Листата бяха наситено зелени и свежи. Нямаше следи от болести , нито от вредители. Не се чуваха дори гласове на птици. Някаква упойваща тишина…
Тогава започна онова странно почукване.
Не , не беше кълвач. Отначало така си помислих , но не беше. Сякаш някой от вътре чукаше- в самия дънер.

Императорът се появи малко по- късно . С цялата кохорта и част от антуража.
Дойдоха от към Филипопол.
Преторианите завързаха конете малко по- надолу по поляната и се отдалечиха , а той с приближените дойдоха под дървото . Странното е , че между тях бях и аз.
Видях себе си в свитата на императора. Бях същият , но по- различен. Същински патриций от епохата на упадъка. Сандали , тога , наметало. Комплект инсигнуми.
Пълен екип.. С една малка подробност:Те не ме забелязваха .Виждаха близнака. Само императорът ме забеляза и впери поглед пространството , където би трябвало да бъда. Очите ни се срещнаха. Имаше нещо странно в този поглед.
После се случи друго. Не разбрах кой от двамата ни е истинският. Близнакът изчезна и останах само аз. В мозъка ми зейна бяло поле и всичко се преобърна .Бях същият , но друг. Нещо ми се губеше.. Какво ли е то?
Тези тук ги познавах отдавна . Повечето ми бяха приятели.
Центурионът Хавелиус Крафт -корав мъж от германски произход, командуващ центурия от преторианската гвардия при императора. Баща му- бивш пленник и освободен роб, а майка му - римлянка от Филипопол .
Заместникът му - Санторин- мизиец от Дръстър- безумно смел и суров войн - целият покрит със зараснали рани.
Консидур от Британия ,Венсар от Галия, Крогиус от Италия, Леонид от Елада и още много . Всички- професионални войници от гвардията на императора. Подбрани бяха най -добрите.Специална военна комисия към двора се бе погрижила да направи списъка. Освен преторианите ,тук бяха ангажирани и известен брой жени към поддръжката и кухнята. Повечето бяха млади и хубави хетери.
Използуваха се и за други цели. Този обичай бе въведен отскоро и утвърден със специален едикт.
Към антуража бяха прикрепени още двама лекари , един билкар, един масажист, един ясновидец, двама писари, петима вестоносци, един кофчежник и един съветник по общи и международни въпроси.
Съветникът бях аз.
Познавах императора отдавна.. Израснали сме заедно в двора на великия Юстиниан. Бях покровителствуван от самата Теодора., която се интересуваше от моята способност да рисувам и създавам поетични образи. Поради което , независимо от неуточнения си произход, се ползувах с достатъчно доверие в императорското семейство.Прочее , подробности за произхода си научих много по- късно .
Разбрах , че като бебе са ме намерили войниците от легиона на Хорс в някакъв изоставен обоз на варварите - славяни, а след това ме осиновила патрицианката Клара Медея- прекрасна жена , която ме обичаше с цялото си сърце и много след това научих от една прислужница , че всъщност съм осиновен. След което обикнах още повече своята майка - осиновителката. Тя почина млада от неизвестна болест и ми остави всичко каквото имаше. Дълго време след това се събуждах посреднощ задавен от плач.
Отначало бях паж на принца , а впоследствие ме назначиха на този отговорен пост , който заемам в момента. Стигнах и до сената.
Вероятно съществена роля е изиграла способността ми да запомням голямо количество библейски текстове, да си служа с риторика и да решавам теореми от Евклидовата геометрия.
Тези способности бях придобил, придружавайки Юстин при посещенията му на лекциите в школата за принцовете.
Но бях прочел и много от забранените книги : на Аристарх, Птоломей , Ератостен, Декарт, които ми бе предоставил самият Юстин. Отначало бях много изненадан и изплашен, когато разбрах , че той чете от тези забранени книги. Повечето от тях се различаваха от канона и от библейските истини . Което бе недопустимо.
Осмелих се веднъж да се имформирам за мнението му по въпроса. Той се усмихна и отговори загадъчно:
- В действителност, по скоро религията е навлезла в чужда територия , а не обратно.
- Но как така ?- изумих се аз.
- Ти вярваш ли , че жена може да забременее , помирисвайки цвете ?
С това разговорът приключи , а аз бях дълбоко развълнуван и покрусен. Запазих разговора в тайна . Изявления от подобен характер биваха преследвани и анатемосвани.
Впоследствие, когато приятелят ми Юстин стана император Юстин ІІ на великата Римска империя и самият патриарх му поднесе короната и скиптъра, а аз присъствувах на коронясването ,заедно с целия императорски двор и по- голямата част от сената , в главата ми като ехо прозвучаха още веднъж еретичните слова:
" Ти вярваш ли в това ?"
Вече не вярвах.
Тук беше също така и Глория Салина - прекрасната патрицианка, която трябваше да бъде омъжена по политически съображения за някакъв варварски хан , чиято орда се бе установила на североисток от Кавказ и заплашваше империята в един момент, когато военните усилия бяха хвърлени по фронтовете в Персия , Испания , Италия , Мизия… Решението бе взето единодушно от сената с един глас против-моя глас.

Късно след обед на няколко часа път источно от Филипопол отседнахме на една поляна край имперския път за столицата , за да починат конете , а ние да се поосвежим след лятната жега.
Императорът не се чувствуваше добре.
Единият от докторите настояваше , че трябва да му се пусне кръв , а другият беше на противоположно становище. Цитираше Гален и твърдеше , че това са бабешки методики. Което вероятно беше така. Посещението на минералните извори при Диоклецианопол не дадоха особен резултат. Аз - самият имах собствено несподелено мнение . Императорът ми изглеждаше много тъжен.
От доста отдавна е така. Още по време на войната с персите ,когато дойде вестителят и съобщи , че консулът е загубил сражението при Антиохия, той пребледня и припадна .Впоследствие получи тежка депресия. Гаснеше пред очите ми . Тогава Санторин предложи да бъде наказан вестителя за лошата вест , но императорът възрази:
- Човекът не е виновен . Оставете го.
После заприиждаха лоши вести от Испания. Там варварите бяха почти завладяли полуострова с изключение на няколко големи града по крайбрежието.
Лоши вести от Италия :Варварите бяха окупирали северната половина с изключение на областта Равена.
Лоши вести от Мизия :Варварите бяха опустошили цялата територия отсам Истъра почти до Хемус , градовете бяха изпепелени , а жителите избити , пленени и прогонени. На юг от Хемус се спускаха кервани от бежанци , които пътуваха към югоисточна Тракия . Изморени , гладни , измъчени. Мъже , жени , деца…
Без старци. Старците предпочетоха да си останат и да измрат.
Имаше варварски нападения и над градове в Тракия . Ситуацията изглеждаше неудържима.
Поради тежък срив в здравето на императора , на практика управлението на държавата бе поето от императрица София и най- вече от началника на ескувитите -Тиберий.
Императрица София беше хубава жена и прекрасен човек- истинска християнка.
Няма да забравя този жест с опрощаването на дълговете на задлъжнелите граждани.
София изплати всичките им задължения към кредиторите с пари от хазната, което ги спаси от пълно разорение. Това и спечели преклонението на народа , но хазната бе изпразнена. Съществуваха проблеми със заплатите на войниците. А варварите напредваха от всички посоки към сърцето на държавата . Кой ще ги спре?
Юстин ІІ беше образован млад мъж . Красив , умен , добър. Обичаше хората , обичаше семейството си , но тези неудачи го смазаха. Процесът се задълбочаваше и прогнозата не беше благоприятна.
Аз също се лутах и не знаех как да му помогна. Ролята ми на съветник изглеждаше някак нелепо на фона на събитията.
Малко след като се установихме на лагер край имперския път дойде още една неприятна вест. Вестоносецът се обади първо при мен и ми докладва. Новината беше важна и въпреки тежкото състояние на владетеля , се принудих да го имформирам. Открих го под големия дъб. Той беше застанал прав и гледаше втренчено към дънера. В погледа му бе застинала някаква неподвижна мисъл.
- Цезаре- казах аз -току що стана известно , че отряди на варварите са минали отсам Хемус.
Той сякаш нито се изненада, нито се разтревожи.Лицето му беше бледо и безизразно , а погледът - прикован в една точка в дънера на дървото.
Проследих го. Нищо не се виждаше.
- Цезаре, -повторих аз- варварите са минали…
- Знам - отговори той със смразяващо спокойствие - виждам ги…
Това спокойствие ме ужаси. Какво можеше да знае ? И какво е видял?
- Но какво да се направи?
- Нищо не може да се направи. Късно е.
- Цезаре- настоявах аз - Цезаре …
- Не се притеснявай!- прекъсна ме той- Още нищо не е приключено окончателно. Тази агония ще продължи много време. На приливи и отливи. До самия край.
- Но защо така се получи?
- Аз също не зная . Ако знаех , щях да направя необходимото. Но по принцип една цивилизация , в която религията осъществява контрол над науката и налага своите принципи в научните изследвания , е обречена.
Религията е комплекс от етични норми , касаещи човечността, но от науката трябва да се държи настрана. Това е друга територия.
Настръхнах . Знаех , че за подобни еретични изказвания отлъчваха от църквата и анатемосваха. Съществуваха и смъртни наказания. И истъпления на тълпата.
Но когато го чуеш от устата на самия владетел , това вече е шокиращо.
- Но нали е писано , че бог е сътворил вселената - опитах се да опонирам аз.
- Може би …Но знае ли се? Истината е , че беше затворена Атинската философска школа. Едно светилища на човешката мисъл.
- Но това стана по заповед на Юстиниан и с благословията на патриарха.
- Така е за съжаление. Най- вече -с благословията…
- Но ако разпоредите , школата може да се възстанови.
- Може , но няма как да върнем учените. Отидоха там , където не ги преследват. Сега поповете ще ни обясняват природните закони.
- Божиите закони - поправих го аз.
Той ме погледна втренчено.
- Прав си. Преди всичко -тях…
После се отдалечи в мрачината с унила походка. Не посмях да го последвам.

Преторианите приключиха с укрепването на лагера. В средата беше направена малка временна постройка за императора , а около нея - походните палатки за прислугата , персонала и военните. Всички бяха уморени. Вечеряха и се прибраха в палатките.
Императорът не се яви нито на вечерната молитва , нито на вечерята. Нямаше го и в постройката . Това ме притесни. Повиках двама войници от нощния караул и тръгнахме да го търсим. След малко го открихме край пътя . Съвсем сам. В някаква застинала поза. Гледаше керваните с бежанци , които все още се движеха по прашния друм на исток. Гледаше , но не виждаше. Крайно отчаяние бе изписано по бледото му лице. Сякаш присъствуваше на погребение.
Приближих се внимателно.
- Цезаре!
Той трепна , но не се обърна.
- Цезаре,- повторих притеснено аз- Да си вървим.
Чак тогава се пробуди от кошмара . Извърна се и ме погледна разсеяно.
- Ще трябва да отделим средства за тези хора. Много пари ще са нужни. Дали да не ги приютим в императорските имоти , докато се възстановят?
Този въпрос не беше отправен към никого.
- Това вие ще решите- отговорих колебливо аз- но вероятно императрицата вече е взела решение.
- Да прав си - императрицата. Моята София е прекрасен човек. Тя ще даде и последните си стотинки за бедствуващите.София. Какво ли прави сама?
Загорча ми . Знаех за болезнената любов на Юстин ІІ към съпругата си , на чиито крехки рамене сега са се стоварили проблемите на държавата..
Придружих го до постройката и го оставих в ръцете на обслужващия персонал.
Върнах се в палатката си , но нямах намерение да заспивам . Отново ме нападнаха спомените за Глория Салина . Не можах да присъствувам на изпращането , поради ангажимент в Рим , където заседаваше Конклавът . Какво ли прави сега в оня далечен край?..
Освен това трябваше да се занимая с някои държавни дела. Палех парафинови свещи и се опитвах да приключа доклада за състоянието на империята , който трябваше да бъде изнесен пред сената на следващата сесия, придружен с редица предложения , касаещи икономиката и отбраната. Откровено признавам, че голяма част от предложенията си ги съчинявах сам.
Пълна утопия. Ставаха повече за литература , отколкото за политически доклад, поради хаоса, който цареше в държавата. Бунтове , варварски нашествия ,корупция, разцепление в църковния клир , чиновническо бездушие, предателства в генералитета. Нямаше как да бъдат осъществени.
Обикновено императорът ги преглеждаше, зачертаваше някой от тях , а други оставяше за разглеждане. Така се движеше процедурата.
Малко след това притича Венсар и докладва , че кофчежникът изчезнал заедно с двама войници и голяма сума пари . Търсили го и го открили убит и захвърлен в канавката . Но парите ги нямало.
После императорът ме повика при себе си . Явно също не можеше да спи в такава ситуация. Намерих го прав в средата на стаята . Когато влезнах само ми кимна и няколко минути не каза нищо. Лицето му беше напрегнато и мрачни мисли пълзяха по челото му. В погледа му проблесваха кратки мълнии. После се сети за моето присъствие и попита:
- До къде стигна с доклада ?
- На привършване е - отговорих аз- макар , че при тези бързи промени , трябва непрекъснато да се прибавят нови неща.
- Или да се унищожат всички…- подхвърли мрачно той.
- Не ви разбирам.
- Както и аз. Но бих прибавил следните алтернативи . Първо: Промяна в конституцията.Забрана на крепостничеството. Преследване и съд за феодалите и робопритежателите. Второ: Отделяне на църквата от държавата. Работейки съвместно , те си пречат. Трето: Премахване на монархичната институция…
- Какво? - Този път извиках от изненада. Всички тези изявления бяха шокиращи , но последното минаваше всякакви граници. Подобна идея не беше минавала никому през главата от епохата на Юлиус Цезар, камо ли на самия владетел, ползуващ се с власт и пълномощия- Не чух добре.
- Напротив , чу ме добре-продължи той с ледено спокойствие.- Мотивът е , че при наличие на самодържавие, състоянието на държавата и обществото зависи силно от личностните качества на владетеля-самодържец. Което е недопустимо. Четвърто: Независима съдебна система. Контролът върху нея се осъществява от закона и сената. Пето: Държавата се поставя в услуга на обществото , а не -обратно. Шесто: Църквата се поставя в услуга на обществото , а не - обратно. Седмо: Задължителна военна служба в армията. Осмо : Задължително светско образование за всички деца в империята с налагане принципите на Гръкоримската култура. Девето : и т.н…
Още половин час той ми изрежда идеи за проектозакони , които аз записвах , треперейки от изумление и страх. Знаех отлично , че ако службите по сигурността открият текстове с подобно съдържание у когото и да било , той веднага ще бъде съден по бързата процедура и екзекутиран. Причината ми се изясняваше все по категорично. Юстин ІІ беше луд.
След като записах каквото можах, той прибра текстовете и ги заключи в сейфа си.
После ме освободи да си вървя.
Но това беше някакъв кошмар. Не можех нито да си легна , нито да се успокоя. Представях си какво ще се случи , ако тези текстове бъдат прочетени пред сената.
Нямаше нито един от върхушката незасегнат по някакъв начин. Ще се вдигне вой до небето. Вероятно него ще го затворят в лудницата , а мен ще качат на ешафода. Друга възможност не виждах.
Отбих се при центуриона Крафт и споделих с него опасенията си . Той ме изслуша внимателно , но по каменното му лице не трепна нищо. Никакво вълнение.
- Прав си - потвърди той мрачно- има проблем. Но ние сме длъжни да останем на страната на владетеля.
Неговата непоколебима твърдост ми даде кураж. Достоен човек и войник.
Бях съсипан от умора , но не можех да заспя лесно . В гърдите ми бе застинала буца. Последното което ми се мярна беше образът на Глория Салина. Някога ме канеше във вилата си и свиреше на арфа . Декламираше стихове от Сафо. Мисля , че и тя самата пишеше, защото някои неща не бях чувал никога и никъде. Толкова я харесвах , че ме беше страх да се приближа до нея. Естествено, тя го знаеше.
Едно от съобщенията , които току що получих се отнасяха до нея. След сватбеното тържество с оня варварин я намерили мъртва във ваната с прерязани вени и писмо , адресирано до мен. Казваше ми , че ме обича .
Прекрасната Глория Салина…
Гробът и се намира някъде в степите на централна Азия.

Нямах представа колко време е продължило това. После нещо ме събуди. Видях "Касиопея" в североисточната част от небосвода, значи е било преди полунощ. Спал съм не повече от час. Не знаех какво се е случило, но един глас ми каза , че трябва да отида.. Може и да съм сънувал.
Преторианската стража се отмести и ми направи път. Намерих императора така , както го бях оставих . Прав в средата на стаята и с лице към иконата на Богородица . Изглеждаше като вкаменен в тази поза. Когато нахълтах в покоите , той дори не помръдна. Трябвяше да вдигна шум , за да го извадя от вцепенението. Погледна ме без изненада . Някаква бездна зееше в очите му.
- Тъкмо си мислех за тебе. Щях да пратя да те викат и ти дойде . Явно си чул…
- Чух, че ме викате- отговорих аз и сам се сепнах от думите си . Нямах представа как и какво съм чул.
- Чудя се защо тази икона плаче- продължи той в някакъв унес.
- Иконата плаче?
Аз се втренчих в изображението на Богородица , но не забелязах нищо. Обикновено изображение на обикновена жена с дете.
- Да, плаче - потвърди той - Не виждаш ли ?
Отговорих , че виждам, макар че не знаех какво виждам на мъждивата светлина на свещите.
- И онези също плачеха- продължи той -видях там много богородици . Боси , с разранени крака, които вървяха по пътя и плачеха - някои с деца , а други бяха загубили децата си. Но си мисля , че е по-добре така. По-добре е когато майките плачат за децата си ,защото има за какво да плачат , отколкото когато не плачат , защото изобщо нямат деца. Една нация , в която жените престанат да раждат е обречена. Тя се смалява и изчезва . И тогава варварите идват…
- Но ние ще ги ограмотим- възразих аз - ще им дадем култура..
- Варварите не се интересуват от култура - усмихна се горчиво той -Интересуват се от софрата. Ще минат векове , докато се появи проблясък от нова цивилизация. След което ще дойдат други варвари. Те идват неизменно… Трябва да се знае- продължи той първоначалната си мисъл- че неродените деца ще съдят своите бащи и майки. В това се състои значението на християнската религия , а не в нещо друго. Тя трябва да им обясни величието и значението на това тайнство-раждането на един нов човешки живот - това е цяла вселена. И те наистина ще ги съдят някъде и някога за своя неосъществен живот. Задачата на държавата е да запази радостта на децата , да ги вкара в училищата и им осигури подготовка за бъдещето. Но това може да се направи, когато и гражданите милеят за тази държава . Когато има голяма и въоръжена армия. В противен случай онези идват. То е неизбежно.
Императорът замълча и отново се втренчи в една точка. Мярнах множество безумия , които се тълпяха в погледа му. Минаха няколко минути в пълна тишина.
- Чуваш ли ?- попита внезапно той като събуден от сън - Чуваш ли?
- Какво , господарю , какво ?
- Варвари - произнесе той тихо- това са те. Чувам ги . Град София гори…
Потресох се.
- Град София ли ? Кой град София? Няма такъв . Императрицата е София…
- Да, прав си . Императрицата. -Моята София.- говореше той несвързано - но аз виждам…Аз виждам град София…Познах - това е Сердика. Тя гори. Да Сердика е …Извикайте вестоносци! Веднага да се изпратят в Константинопол и по другите гарнизони. Няколко легиона на помощ…Няма да оставим София на варварите.
- Но , Цезаре ,- възпротивих се аз- няма такова нещо. Никой не е нападал Сердика. Щяха да пристигнат вестоносци и да съобщят…
Той ме погледна с безумен блясък.
- Там са. Ти не знаеш.
По лицето му преминаваха облаци. Нещо много неясно и безсмислено. После прескочи в друга посока.
- Виждам конници - продължи той във все по- нарастващ транс- Ще дойде Аспарух…
- Кой , кой ще дойде? ..Няма никакъв Аспарух .
- Няма , но ще го има някога . Виждам го.
Замая ми се главата. Какво става ? Какво можеше да вижда?…
- Ще дойде Баядзид- говореше той несвързано-Виждам пожари . Виждам кервани с роби.
Ще дойде Мехмед -втори… Константинопол гори…
Нищо не виждам … Нищо не виждам…
След което той застина в някакъв неподвижен ступор. Без да мигне , без да помръдне. Гледаше втренчено в иконата на Богородица.
Малко след това дотича запъхтян вестоносец.
- Господарю , нападнали се Сердика!
Истинах. Щях да припадна . Нямаше вече на кого да разчитам . Императорът беше съвсем неадекватен. Взех се в ръце и хукнах да оправям нещата. Но възможностите бяха незначителни. Изпратих вестоносци в няколко посоки : двама към Константинопол, един към Аугуста Траяна , един към Перперикон, към Солун и към Филипопол. Гарнизонът от Филипопол беше най-близо и можеше веднага да замине , но едва ли щеше да се справи сам . Другите бяха далеч , а до тогава?..
Тактиката на варварите беше максимално проста. Те нападат , убиват , грабят , палят и бягат . Когато пристигнат легионите намират само руини. И трупове.
Разпоредих се както можах и чак тогава се замислих.
" Той е разбрал, но как? Но как ?.."
Не можеше да се отговори . Тайна.
Късно след полунощ дотичаха при мен хора от прислугата и разтревожени ме оведомиха. Нещо пак ставаше с господаря. Веднага хукнах.
Намерих го в малко необичайна ситуация. Той прегръщаше една млада жена , целуваше я и плачеше. Познах я веднага. Това беше Лия- една от хетерите , обслужващи преторианската гвардия . Наистина хубава жена , но…
Но това , което чух беше потресаващо.
- София, -говореше и той нежно- мила София. Аз се върнах . При теб съм. Вече няма да се разделяме…
Затрогваща любов.
Хетерата гледаше изумено и мълчеше , но беше доста притеснена и объркана . Не е шега да попаднеш в прегръдките на владетеля. Явно в халюцинациите си той я припознаваше с императрицата. Дадох и знак да мълчи и да си трае. Тя така и направи Умна жена…
После тихо се измъкнах навън. Преди да заспя , тя отново дойде при мен . Седна наблизо в мрака и ме гледаше. Познах я -Глория Салина…
Някъде на разсъмване отново чух този вик , после -други викове и скочих. Целият лагер беше на крак. Кървавочервени пламъци и пушеци се виеха над полето. Отначало си помислих , че е нападение , но не беше. Гореше постройката , предназначена за императора. Затичах се и няколко пъти се препънах . Цялата постройка беше обхваната от пламъци. Наоколо се лутаха група преториани. Обгорял и полузадушен от там искочи Санторин. На припряните ми въпроси какво е станало, той махна с ръка и се задави от кашлица.
- Спокойно. Никой няма вътре.
Императорът беше изчезнал. Но къде е ? Започнах да мисля . Хетерата Лия не знаеше нищо. Плачейки обясни , че господарят я любил и все я наричал с името на императрица София. После внезапно дошъл на себе си и като разбрал , че тя не е София , я помолил да му прости и я освободил.
Когато останах сам отново чух вика. Беше призив- някой ме търсеше. Огледах се . В мрачината ми се мярна силуетът на огромния дъб . Сърцето ме блъсна изведнъж и получих аритмии. После ме присви стомахът. Бързо се отправих по посока към дървото . Както очаквах , императорът беше там. Стоеше прав и безмълвен , с поглед вперен в дънера. Едва като се приближих, забелязах , че държи меч - насочен към диафрагмата .
Застинах и ми притъмня пред очите.
- Цезаре,- извиках - Цезаре!
Хванах го , изтръгнах меча и го захвърлих. Той бавно се извърна и ме погледна. Празен и отнесен поглед…
- Приятелю, варварите идват…
После то се случи. Мярнаха се конници . Избръмча стрела и нещо ме опари. После нощта падна. Най-последната нощ. Преди окончателния мрак, забелязах , че Юстин ІІ го няма тук. Вече го няма.
Най- напред се мярна лицето на моята майка патрицианката , която ме бе осиновила , а после там се появи усмихната и Глория Салина. Някъде в небесата прозвуча арфа… Глория Салина…

Това чукане по дънера отново се появи. Отначало забарабани тихо, после - все по- отчетливо и по- близко. Не беше кълвач . Не, не беше…
Може би бяха годините . Не съм на ясно.

Събудих се малко преди свечеряване. Слънцето се бе наклонило на запад- ниско над хоризонта. Отначало се очерта силуетът на на грамадната корона , а после и самият дънер. Лежах до дънера. Нещо ми се губеше. Май беше някакъв сън . В паметта ми зееше дупка.
Намерих монетата в джоба си . Образът на император Юстин ІІ. Красиво и тъжно лице. Трябваше да я отнеса в музея.
Малко след това дочух шумове и гласове. На поляната край друма се бе установил огромен катун Примитивите ровеха из угарта и търсеха нещо. Знаех какво търсеха.
По прашния път откъм близкото село прииждаха още каруци. Запищя неистово ориенталска чалга. Запуших ушите си.
Някакъв глас прокънтя отвътре:
- Те идват.
- Кой ? Кой идва?
- Варварите идват.
Огледах се. Нямаше никой. Гласът звучеше откъм дънера.
Побързах да се махна.

Сутринта най- напред през отворения прозорец в стаята влетя една ластовица и след като ме събуди , кацна на корниза и започна да ми обяснява нещо на своя ластовичи език. След малко излетя , но тогава преминаха миражи и едно странно име прескачаше през бездните :- Глория Салина .
Недоумявах .Това от къде дойде?
Привечер имах уговорена среща с приятелката ми пред античния театър, за да присъствуваме на откриването на културните тържества във Филипопол.
Докато я чаках, между мраморните колони на амфитеатъра премина вятър и нещо отново прошумя:
- Глория Салина…

Р.С. Радев

Този текст няма претенции за историческа достоверност.
Няколко измислени и неизмислени съдби.
И въображаем образ на един пренебрегнат от историята владетел с трагична участ.
Дървото, за което стана въпрос си е на мястото .- Тридесет и няколко километра источно от Филипопол . На 1600 години.

Радев