автор: fakir

Послание на Кожения Чорап до Гризача на Облаци (Вождé) и Пръшливата Мечка (шаман на селото)

Високоперни, благородоносни Вождé
и ти Пръшлива Мечко
нека да нямат брой зъбите ви и да има лой в косата ви още много лета,

Треперещият Хълбок, онзи който дезертира в каменното село преди пет лета, е изпратил хабер и метални картофи. Картофите не ставаха за ядене и затова ги посадихме в земята зад нужника, обаче от хабера се види, Горкия Хълбок е зле погребан в място наречено "квартира" и зли духове пируват с жизнените му сокове.
Семейството му любезно подканя Пръшливата Мечка да си вдигне мързеливия гъз и да бае за завръщане на Треперещия Хълбок преди да се е съвсем одухотворил. В противен случай, казват те, ще преустановят пратките от жабешки кожички и гнойни пъпчици, тъй нужни за здравето на Вождé. Предавам в хабера, които е доста объркан и слабо се чете:
Живота ти е станал самотен когато започнеш да разговаряш с "Google". Започнеш ли да търсиш думата "щастие" в eBay, значи особено много си го закъсал, време е да се огледаш в приятелите си, да разпиташ родителите си, да поплачеш на рамото им. Ако обаче от години никой не е влизал в квартирата ти, а ти излизаш вечер веднъж на три месеца, тогава е най-добре да не казваш нищо на никой. Не се напъвай да споделяш само ще прогониш и малкото си познати, които и без това не знаят, че са ти такива. Знай, че самотата мирише - мръсна и стара, самотата е по-малката сестра на смърта...

Налегне ли те хронична самотата, започвай да свикваш с факта, че вече те няма. Светът вече се е подготвил да го напуснеш. Той няма да плаче, няма да се разстрои, той дори няма да забележи, че те няма… ама май и ти вече не плачеш (освен от време на време), не се разстройваш (само понякога виеш като вълк и след това объркано се ослушваш), не забелязваш света (но когато те срита му се зъбиш с подвита опашка). Тъмно е, студено е, но ти вече не си сам, имаш компания...

Със смъртта идва разбиране, смъртта дава завършек на нещата. Смъртта и разрухата те сродяват с животните, с дървета, с тревичките, с желязото. Смъртта е ритъма на живота. Смъртта те прави едно цяло със света.

Все по-комфортно се намества темата за смъртта в ежедневните ти помисли. Тя вече не страховития полъх и усещане за нещо ужасно, а по-скоро, стар мълчалив спътник, който присяда на края на масата, върви замислен и непроницаем до теб. Има нещо успокоително в това да знаеш че има някой, който никога няма да те изостави и винаги ще те приеме такъв, какъвто си. Почти като любов...

Любов?! Ааа…, това е една друга тема...
...любовта е онова малкото и пухкаво нещо с чистите очички, което стои между живота и смъртта, държи ги за ръка и им се усмихва, а те тръпнат от умиление, призовани и осмислени от него.