автор: vladolubenov

Тя всичко през прозореца изхвърли, -
роклята, бикините, срамът…
Истинска жена от кръв и плът.
Обърна се. Дъхът й ме опърли.

Аз бях поет, но не самоубиец.
Отстъпих с гръб към бялата врата.
- Страхливец! - каза тя. - Какъв страхливец! -
И седна. Гола. Тъй - пета в пета.

Съблякох се внимателно и бавно.
Опънах дрехите си върху стол.
И седнах срещу нея страшно гол,
в креслото черно, кожено и хладно.

- Нима не ме желаещ в тази вечер? -
Протегна крак, докосна ме почти…
- Желая те - отвърнах. - Но, прости, -
единствено в мечта и отдалече.

- Нима дойде без никаква представи,
когато те поканих в моя дом?!
- Представях си - отвърнах шепнешком -
зърната ти с петната им кафяви…

- Недей да си представяш, - погледни! -
Погали се и чак се заизвива…
А аз дори не казах: "Престани!",
защото бе наистина красива…

Дали не бях дете невинно още
и страх ме бе да вляза във нощта?
Или, безкрайно верен в любовта,
я пазех нежно от случайни нощи?

Тя вгледа се дълбоко в мен и рече:
- Не, малкият, в теб има много страх.
Щом вече пожелаваш, туй е грях…
Така че, хайде, престраши се вече…

Бе всичко като в сън - красив и чист.
Тя беше тук, сега, на дъх от мене.
Един случаен бял и празен лист,
пред който бях застанал на колене.

Тя легна по корем като жена,
която беше вече победила.
И аз прочетох мойте имена
по листа на гърба й с пот избила…

Ужасно е да бъдеш очевидец
на слабостта си, даже и за миг.
И като удар, сякаш със камшик:
- Страхливец съм! - извиках аз. - Страхливец!…

Часовникът заудря полунощ.
Стрелките слепнаха една връз друга.
Дванадесет секунди. Страх в разкош.
На времето последната услуга.

Тя стана. Тихо. Като в храм.
Дъхът й пеперудите опърли.
Прозореца разтвори. И ги хвърли.

Бях гол. И сам. Безбожно сам!

25.03.2006г.