автор: djaba

Дори не знам как започна всичко, но и тогава чаках както сега подпрян на същата колона. Аромата на мазут от траверсите напълни съзнанието ми със спомени и картини.
Не беше първата ни среща, но стреса и уплахата наливаха олово в краката ми. При това - разтопено. Не, че не можех да мръдна, а потрепервах при мисълта за това, което очаквах. Исках да избягам и да бъда тук едновременно. Само, че не в тялото си, а отгоре или отстрани и просто да гледам какво ще се случи.
Бяхме се уговорили да ходим на хижа някъде из Родопите и аз трябваше да я изчакам на гарата, за да й помогна за сака. Идваше с още една колежка и щяха да преспят у нас, а на другата сутрин рано да се изстреляме в посока чист въздух и дъх на смола. Едновременно мислех за нея и за Малина, с която се разделихме преди няма и месец. Всъщност аз го пожелах, омръзна ми да се разправям с майка ми и се предадох. Както винаги. Тя не искаше да обвържа живота си с курва. За нея всички изрусени жени с накъдрена коса бяха „шантонерки". Така и не успях да я убедя, че е естествена блондинка и стружките в косата й са си нейни. Тогава още го преживявах, а както разбрах сега след 15 години тя още владееше съзнанието ми. Може би сравнявах Вяра с нея, а само исках да забравя и да мисля за друго. Сега мисля за Вяра, а чакам друга. Пак там.
Нямам идея защо се уговорихме да се срещнем на гарата при положение, че не идваше отникъде, нито работеше наблизо. Сетих се, че съм там и потръпнах, обръщайки се в посока на стоянката за таксита. Защо ли отидох до перона? Само, за да ме заболи повече... Така и не престанах да гледам назад, не можах да се науча да не живея със спомените си. Казват, че човек без спомени все едно не е живял, но и да си само в тях не е добър признак за психическо равновесие.
Гледах идващите коли и пасмината, която се изнизваше с куфарите и бохчите си от тях. Петък е и цървулите си заминават по селата, за да напълнят чантите с компоти и недоизсушени суджуци, които им висят под кривите навеси, за да не гледат съседите колко са направили. Мразя петъците. Все едно всички са тръгнали нанякъде. А и вечер няма места по заведенията. То не че останаха свестни барове, но е друго като знаеш, че когато и да отидеш винаги ще имаш своето пространство. Затова обичам да ходя през нощта, когато вече са се изнизали да си въртят кючеците и да се натискат с преждевременно oстарели деца по модните клубове. Предпочитам тихите и запушени барове със добрия стар хард от осемдесетте или в краен случай джаз.
Закъсняваше както винаги. Не като Вяра, с нея аз закъснявах. Сигурно съм я наказвал предварително, че ми разсипа живота. Е, тя ми го върна с коледни добавки. Напусна ме точно преди Коледа, а вече два месеца не мога да спя. От пословичен ленивец се превърнах в зомби. Така и изглеждах. Не се бях бръснал от тогава, а в една пиянска вечер си сложих обеците, които бях свалил преди 9 години. Все едно ги пробих наново, но сега болеше повече. А и този февруарски студ ме довършваше, не стига, че бях с кашлица, но и дупките в ушите не заздравяваха и постоянно сълзеше лимфа.
Наталия е различна. Или поне се самоубеждавах в това. Не исках да се заигравам с мисли за това, че лъже съпруга си, за да дойде при мен. Не правехме нищо лошо, даже не бяхме преспали заедно. Тя ми беше днешната съвест и ме връщаше на земята. Де факто ме сваляше като ударен месершмидт. Умееше го до невъзможност. Винаги повръщах след срещите с нея. Обръщаше ми стомаха с няколко думи и после закачливо ми махаше за довиждане. Беше им като сестра. Понякога се питах дали не са я пратили нарочно, за да ме измъчва. Освен поразителната прилика използваше толкова техни изрази. А бяха живели различно и нямаха нищо общо.
Видях колата й. Днес беше решила да дойде с нея. Сигурно заради студа или не й се е чакало такси. Усмихна ми се още преди да я загаси. Говорихме почти два часа през деня по телефона. Остави ме с убеждението, че аз провалям всичко, до което се докосна. Не знаех дали изобщо ще дойде или ако го направи колко ще ми е сърдита. Почти не избухвам, но тя ме вади от равновесие, а днес й наговорих доста тежки неща. Все едно нищо не се беше случило. Целуна ме преди да си закопчае бялото яке, което не стигаше дори до колана й. Нямаше чанта, държеше само телефона си и преди да успея да кажа каквото и да е ме помъкна към подлеза. Обичам да вървя до нея. Никога не съм се усещал така. Този ритъм съм изпитвал само в армията, но там не обичах тези, до които ми се налагаше да се движа. Сякаш бяхме родени един за друг. Никаква съпротива, нищо неточно, нищо изкривено. Не ходехме, а танцувахме. Забързано. Винаги пораствах с десетина сантиметра щом бях до нея. Аз съм около 175 см, а тя миньонче, така че не се стараех да я настигна. Просто ми идваше самочувствие, изправях раменете, повдигах глава и света беше мой. Винаги се чувствам така. Не съм влюбен, различно е. Пропаднал в любовта си, разтърсващо и всеотдайно. Обсебваха ме тотално. В такива моменти не мислех за нищо друго, познавах го по работата си. А сега беше тя.
Косата и се разливаше на пламъци, тези най-опасните. Нещо бяха объркали процедурата и сега русото леко сивееше, точно като белотата на огъня в точките с най-висока температура. Не бърбореше както друг път, мълчеше и се сгушваше в мен, а аз още усещах вкуса на меките й топли устни, които се разтваряха върху моите като вратата на Ада. Изненада ме с избора си, обикновено предпочиташе да влизаме в многоетажни магазини със салатени барове, които допълнително ме изнервяха, а сега потънахме в пастта на бирария. Не бях влизал с години и не предполагах, че всичко може да си е същото. Само възглавниците върху дървените пейки бяха нови и ги правеха да бъдат по-меки от пълните с мека мебел сепарета на моите отшелничества. Исках да се въздържам, не бях пил от два дни и не ми липсваше, но тя ме застреля с двоен голям ром и липов чай. Някога се учудвах на устрема й, но сега изглеждах като пенсиониран учител. Поръчах си каничка червено, за да уважа бойкота й към заведението, предлагащо само Каменица, а тя не ставаше за нищо от години. Вяра обичаше бира, дори през зимата не изневеряваше на вкуса си, а само на мен.
По дяволите, трябва да спра да мисля за нея, а отново я търсех във всеки жест на принцесата до мен. Тя е втората жена в живота ми след Вяра, която може да ми отреже крилете. Не ме разкара, а ми обяви, че иска да сме приятели. Приех го, защото исках да съм с нея. И сега я гледам, разбирам, че няма да я имам никога, но не спирам да я желая. Този път Наталия не следеше часовника, сигурно беше останала сама. За пръв път предпочете да ми отдели цяла вечер пред алтернативата да клюкарства с приятелки и да се правят на мъжеловки. Така и не успях да я убедя, че се залъгват и това, което постигат е само защото им го позволяват, а не защото са добри в лова. И аз не съм добър. Но все пак разсъждавам и знам кога и какво минава. За два месеца свалих четири непознати за мен дотогава жени. Карахме я бурно по няколко дена и след това излизах в пенсия. Две още се обаждат, но бях преуморен вече. Вечерта, когато се запознахме с Наталия тя беше решила да ме спечели. Ей така, за играта. Това, че я отрязах е причината да е с мен още. А истината е, че бях каталясал. Иначе с удоволствие бих се заиграл с нея. А сега тя спазва границата, която аз сложих тогава. По-добре така с нея, отколкото изобщо без нея. Мислеше си, че съм й мисия и трябва да ме научи да управлявам живота си. Да не се предавам, да не се оставям на самотата и депресията да ме побеждават, а не бих могъл да я убедя, че искам точно това. Чувствах се добре като ме болеше. Не съм мазохист, но това ме зареждаше с енергия. Доказвах си колко съм добър във всичко и че дори в това състояние се справям с много неща. А не се справях с нищо.
На всичкото отгоре бях решил да напусна службата. Писна ми да върша всичко и накрая други да обират лаврите, а при проблем все аз да съм на пангара. Не е и заради това, омръзна ми. Имах нужда от промяна, не на обстановката, не на колегите, исках да се занимавам с друго. Проблема е, че и сега не знам с какво. И не само за работата, за живота си. Не знаех какво искам. Сега обаче бях сигурен. Исках нея.
Усмивката й се разливаше върху мен като голяма глътка домашна ракия. Мразя домашнярките, но заради по-високия градус усещането как минава през хранопровода и се разлива под гърдите е несравнимо с друго. Не като хубаво вино или отлежал коняк, а точно за това си мислех - обикновен първак. Като Наталия. Простоватичка, без илюзии или фантазии в главата, без да се впечатлява от стих или музика, стъпила на земята и търсеща радостта от момента начаса. И въпреки това толкова искрена и богата на първични чувства, усещах я като кварцов камък - невероятно красив, но с хиляди ръбчета.
Разказваше ми за проблемите със сина й, който си избиваше енергията на футболното игрище. Много я боли, че малкия боготвори баща си, защото него виждаше за по петнадесет минути вечер, а тя се занимава цял ден с него. Липсваше й обич. И от двамата. А когато я намери в мен даде заден. И тя е като мен, гоним това, което бяга от нас и бягаме от това, което ни търси. Представих си лицето на дъщеря ми, не я бях виждал няколко дни. Оставих я усмихната, а не се прибирах, защото не знаех как ще я намеря. Добре, че ми се обаждаше да ме успокоява. Тази вечер исках да бъда с нея. Отново избягах от желанията си. Останах с Наталия.
Загледах се в голия й кръст и настръхналия рус мъх, издаден от един плафон зад нея. Хладно е, а кожата й изглежда толкова топла. Заболя ме стомаха. Не от виното, а от разочарованието, което така и не си отиваше от мен. Дънеше някакво диско от деветдесетте, но това само ме натъжаваше повече. Лампите се залюляваха пред очите ми и когато реших, че ми прилошава се усетих, че очите ми се пълнят със сълзи. Усетих се от салфетката, с която тя попиваше влагата от страните ми. Хлапетиите от съседното масище ни гледаха странно, докато не изпънах среден пръст. Тя се усмихна по начина, когато съм най-отвратителен. Знаех, че ме обича такъв, но никога няма да има смелостта да промени живота си заради мен.
Платих и тръгнахме, въпреки, че исках да съм вечно с нея. Не и тази вечер. Имах нужда да ми е гадно. Дори не я целунах, когато си тръгваше. И нея трябваше да я боли. За да ме боли мен повече. Реших да повървя пеш до нас. Мислех за това какъв съм глупак и защо я разкарах набързо, прегръщах я в представите си, притисках гърдите й до своите, помирисвах косата й, усещах аромата на парфюма, смесен с топлия дъх на кожата й. Целувах я по врата и намествах ръцете си на гърба й. Виждах пламъците в очите, когато ме погледна. А не беше тя, беше Вяра. Едва сега видях фаровете и разбрах, че този шум не е само в моите уши, а са клаксони, и то пронизващи. Усмихнах се сякаш чаках целувка, а ме помете както всичко в живота.
Бях мокър и със увита около кръста завивка. Дишах толкова бързо, че ме боляха гърдите. Поне не бях уплашен след като се събудих. Облекчението, което изпитах ме отнесе отново върху възглавницата, но първо трябваше да я вдигна от пода. Мамка му, какво облекчение? Днес е последното ми дело за развода, а аз все още я сънувам.