автор: columbus

Не…, щот не мога да разбера кво искат. И ти за какво си ми. Жените не са ли общественост…? Ти нали си "връзки с обществеността", защо нямам връзки бе, чукундур? Следващата ти заплата ще отиде за липосукцията ми на Земята.
- К`во, шефе?
- Смучене на тлъстини, на Земята го правят.
- Та на теб трее ти наливат бе, шефе.
- Много е смешно. Да, ама не си шут - измисли начин да си вършиш работата или си търси работа.

Фил нервничеше. Винаги нервничеше пред огледалото. В съзнанието си той беше некоронования крал на този (и не само този) град. В огледалото виждаше дебел неуверен хлапак (не, че беше тийнейджър - възрастта му съответстваше на определението "млад мъж", ама тялото му така и не се накани да се заеме с такъв сложен био-химо-физиологически процес, като възмъжаването). На всичкото отгоре Фил тежеше не повече от гергьовско агне и можеше чудесно да послужи за учебно помагало по анатомия. Поне, що се отнася до костната система.
Беше анорексик, но не го знаеше, поради простия факт, че на Другата нямаше лекар, можещ да постави такава диагноза. На Другата лекуваха предимно от коклюш, заушка, червен вятър, клетви за косопад и остри предмети.
В огледалото Фил виждаше не просто неуверен хлапак, виждаше дебел неуверен хлапак. PR-ът му се мръщеше несъзнателно в очакване на поредната му истерийка. И, ето я и нея:
- Не…, щот не мога да разбера кво искат. И ти за какво си ми. Жените не са ли общественост…? Ти нали си "връзки с обществеността", защо нямам връзки бе, чукундур? Следващата ти заплата ще отиде за липосукцията ми на Земята.
- К`во, шефе?
- Смучене на тлъстини, на Земята го правят.
- Та на теб трее ти наливат бе, шефе.
- Много е смешно. Да, ама не си шут - измисли начин да си вършиш работата или си търси работа.
- Как мина срещата снощи? В "Русалките" ли бяхте?
- Да. - Фил дръгнеше носа си приседнал отпред на бюрото си. - Поне до момента, в който й казах, че, ако консумираме брака преди да се е състоял, ще се застраховаме от изненади.
- Ха, консумирате…пиара- посдвирна. - Тя?
- Тежичка ръка има.
- Я съм я консумирал таа. - обади се шофьорът от канапето в ъгъла.
- Дали пък не си я…., - Фил се вторачи в шофьора.- Консумирал?!!
- Ми, ако съм фанал за кво консумиране дрънкате….не съм я ял.
И тримата изцвилиха в синхрон от неволната и сполучлива игра на думи.
- Знаете ли, аз май ще си умра девствен.- Въздъхна Фил.
- И аз така. - Въздъхна Пиара
- Дреме ми на путката за теб.- въздъхна Фил.
- Аз всъщност съм толкова безинтересен човек, почти човек, де, че чак на мен не ми е интересно кчво ми се случва - прозря се внезапно PR-ът.
- Ъхъм. - измучаха останалите участници в триалога.
- Е, - върна се на темата Фил -Мммм, вкусна ли е Лини Стонхед?
- Бе, аз не съм я консумирал кат да съм я ял…- запъна се шофьорът.
- Бе, ти как така избирателно вникваш в метафорите.
Шум на прибой се чу от рапана на бюрото. Фил го подбутна към Пиара . Той го вдигна и залепи за ухото си.
- Меджиксофт, добър ден. Не работи. Да, моля, изчакайте. Стан, не работи.
- Ма днес е неделя. - изпъшка Фил.
- Той не трябва да работи в неделя. Нали Господ така каза, бе, хора!
- Е, той нали си еба капаците нанейде. Те са затва ся са тръгнали да бачкат.
- Кой, бе, кво, бе? - Фил наостри уши.
- Има слух. - поде Пиара- , че Бог се е изнесъл за постоянно и не е оставил заместник. Чух и за странен инцидент в Градината на Клер. Розите в беседката убили някакъв младеж, дошъл с Бармоломю и Владимир.
Фил стоеше с разтворени крака и леко обърнати напред длани.поглъщайки и мелейки информацията.
- Всичко, всичко, което може да се научи, бързо! Веднага! Марш! И момчето от къщата на Клер при мен за доклад!
Подчинените му изхвърчаха от кабинета почти буквално. Той отри длани в панталона си. Затвори очи и си представи. Съзнанието му изпищя "ИСКАМ". Тресеше се от нерви. Той Бог. Той Бог. Тялото му едва се справяше с прилива на желание. Желание ДА БЪДЕ. Вълната на желанието понесе писъка надалеч. Чак дотам, където някой можеше да го чуе.
Тичайки надолу по стълбите Пиара и шофьора се сдържаха само да цъкат и да изсумтяват, средно по веднъж на десет стъпала. Тежката порта на къщурата на Фил хлопна зад гърбовете им и се озоваха на улицата(най, ама най-гъзарската в града), те се спогледаха и направиха кисели гримаси т.е. при Пиара излезе прилично кисела, при Грегори си беше глупава, както впрочем всяка от пълния му набор гримаси. Пръв Пиара пое достатъчно въздух за да пусне малко и към гласните си струни.
-Т'ва ще е добро.- и направи още една умела гримаса внезапно осъзнал, че превъзхожда поне в това високия, снажен и лицеугледен кочияш.
-Ъ?
-Казвам, това ще е... нищо
-Кво стана?
Пиара го изгледа напрегнато за да разбере, какво точно пита файтонджията, поклати глава и реши, че няма по дълбок смисъл.
-Тръгнахме, е позатичахме се да изпълним заръката на господаря.
-Да. Да. Вссъшшност ааааа..., каква беше заръката, забраих я от препускане?
-Да намерим Бог.
-Аха, а къде е той? - недоумяваше Грегори.
-Точно това - натърти Пиара - иска да разбере и Фил.
-Разбрах - „Къде е Бог", нали? - уточни кочияша.
-Именно - кимна облекчено Пиара.
-Есе или свободен текст и кога трябва да ги предадем?
Пиара се втрещи. Известно време брои до десет, около петнайсетина пъти, реши да опита пак, отвори уста и каза:
-Есе, до сряда - кимна на себе си и тръгна надолу по улицата.
-Има време - реши Грегори, след като прецени,че днес е сряда и преброи седем пръста. Реши да нахвърля основите на разработката си в „рибката", пък ако там се окажеше, някоя девойка, която си пада по униформата му, к'во толкоз - имаше към седем-осем дена някъде.


Имението на Клер беше колкото голямо, толкова и мързеливо.Всъщност работата се вършеше, но не от хората. Както и почти навсякъде напоследък работата вършеха магии. Производствени, за услуги, домашни - имаше всякакво видове и разновидности. Повечето действащи в имението на Клер бяха нейни, но се беше принудила и да купи, тъй като изискваха доста време и труд, докато се напишат и настроят, за да работят безаварийно. Не, че не можеше, просто смяташе за неоправдани подобни усилия, при условие, че магиите поевтиняха напоследък. Не, като да са съвсем евтини, но си изкарваха парите.
Бармоломю и Владимир се разхождаха безцелно и лениво край селскостопанските постройки. Те се намираха в западния край на имението. Там оградата беше най-ниска и това ги подтикна да се насочат към този нетвърде живописен район. Бармоломю беше зареял поглед към сградите, преценявайки къде ще могат да прескочат без риск да бъдат видени. Обсъждаха идеята да опитат да излязат през парадния вход, но преди да тръгнат Клер им подметна, че ще е най-разумно да не напускат "Къщата", а това значеше, че на охраната е наредено да не ги пуска живи. Владимир си бъркаше замислено в ухото в лулата , наблюдавайки как една забързана количка с тор и лопата, гордо зарила се в купчината, ги изпреварваха.
- Шо ний си нямаме таквизи работи?
- Шот не товариш ли подчинения с работа, почва да мисли за глупости.
- Ъъъ…- измуча джуджето. - Ай да прескачаме.
Имението на Клер се намираше на около 2 километра от града. След половин час джуджето и иконома влизаха наперено в него, твърдо решени да открият какво и как се е сбъркало с новия им господар. Скоро долните им челюсти увиснаха и останаха така много време.
Владимир беше идвал в града за последно преди десетилетие. Икономът по-отдавна. През това време на Другата бяха осъзнали, че магиите не са налудничаво занимание за мъже със смешни шапки, а полезен начин да впрегнеш една безпределна енергия в работа. И бяха се научили да го правят добре. И, когато магиите започнаха да вършат огромната част от работата, хората ( и всички други) почнаха да мислят за глупости. Започнаха да се опитват, не просто да живеят, а да живеят добре. Дрехите вече бяха освен здрави - удобни и красиви. Напитките станаха от силни на силни и с приятен вкус. А от храната навън не се умираше толкова често. За 10 години нещата, поне тези, които могат да бъдат, станаха и МОДНИ. Другата се развиваше бурно и всички бяха безкрайно ентусиазирани от това. С изключение на тези, които не бяха.
Джуджето се повдигна на пръсти, бутна нагоре ченето на Бартоломю и каза:
- Ай!
Тръгнаха по главната улица, въртейки глави, зяпайки преобразения град. Сред основните закони на Вселената е и този: Главната улица води( неизбежно и във най-зле устроените реалности, и дори в по-напредничавите нереалности) към Главния площад. Крачеха бавно и въртяха глави в завиден синхрон.
-Кат'че целия град е панаир, а? - обобщи впечатленията си джуджето.
-Или всички са станали далтонисти - поклати глава сухара.
-Или педалчета - откри друга гледна точка Владимир.
-Ахам.
Продължиха мълчаливо, зяпайки с по един изкривен ъгъл на устата разноцветните къщи. В паметта на двамата на двамата избуяваше спомена за кръчмата на главния площад. С приближаването към плащада краката им неволно ускориха темпото, въпреки че лицата им запазиха непукиското изражение на баща-новобранец пред първия сериозно осран памперс.



-Рибката, а? - Владимир се ухили толкова широко, че аха да му се види устата.
Икономоът преглътна в потвърждение. Стигнаха до площада и спряха. Тук шаренията наистина можеше да увреди несвикнало око. Никой не беше проектирал площада, той беше просто пространството останало след като всички се бяха настроили и затова открай време беше с неправилна форма на неправилен неколкоъгълник. От това време датираше и неговата наи-голяма забележителност „При русалката" - най-добрата кръчма бая околовръст" или поне така гласеше табелата. Някога. Двамата вървяха към кръчмата бавно със странно изкривени лица.
-Вийш ли?
-Каквото и ти.
Някога „Рибката" беше широко еднокатно здание с основа от грамадни що годе обработени парчета гранит висока около метър. Стените от грамадни борови трупи с времето бяха развили и поддържаха цяла екосистема от мъхове, лишеи бръшляни и какви ли не паразитни растения. Колония катерици почистваха остатъците от ядки и се бяха погрижили за акустиката на кръчмата със стотиците си хралупи, пък и за вентилацията, 'щото работеха без градоустройствен план. Не беше рядкост две увлечени в разширения катерици да се срешнат в средата на ствола, където заебаваха претенциите за квартирата и почваха нова щот в тая ставаше яко течение. На покрива настлан с облечени в зелени плесени каменни плочи напролет идваха купчини зелени горски жаби да лекуват синузит на припек и да разнообразяват менюто. Вечер често наминаваха сови да крадат пържоли и тези, които успяваха да избегнат препарирането или къпането в яхния от сови се сдобиваха с ненадминато метателно оръжие. Пържолите бяха толкова тънки и твърди, че разцепваха мишка на две от двайсетина метра. Джуджето и иконома помнеха, прекрасни вечери, край пъшкащите в камината дънери в компания от разновидова паплач с разгърдени, вкоравнати ризи със зачервени лица и бради бъкащи от въшки. Помнеха грамадната барманка Хелга, която прибираше в стаята си първия заспал на пода от пиене. Помнеха песни, от които се изчервяваш, изпяти от прегракнали гласови и акомпанирани с разбиване на глинени халби в дъсчения под. Помнеха...
Стояха пред модернистичната прилична на аквариум сграда, в която се беше превърнала любимата им кръчма с наведени глави, сякаш отдаваха почит.