автор: Mojsei

ПАЯЖИНАТА НА ЖИВОТА-5
/Философия на можещите/

ОСНОВАНИЯТА НА ВЯРАТА - 2.4
(Продължение)


ПЪРВИ УРОК

(Продължение)


Вярата най-напред е продукт
на човешкото саморазвитие,
а след това е и предпоставка
на отношението ни към света
Петър Д. Рибаров


Гърмят в ефира щедри заклинания -
За нова вяра - до забрава:
Показват хората беди, желания и страдания,
Под формата на някаква забава.
Търпим съдбата си на нищета
В света, показван ни за нов,
Разбираме го като срамота,
Но пак стремим се към любов.
А изходът е днес чужбина,
Там сбъдват се натрупани мечти
И там намират хората дружина,
С която всеки може да лети.
Родината ни днеска ширва брегове,
Мащабът им са хорските желания,
Градят се нови светове -
Те носят и реалните мечтания.
Съвременниците за удоволствията се бият,
Условията това злокобно ни диктуват:
Съвестите как ще се измият,
Щом управниците си пируват?
Вглъбеният в себе си мъдрец,
Запазва поглед мил и лъчезарен-
На своето развитие е свирец
И на съдбата си е благодарен.
Животът му остава си умерен,
Наситен е със сладост
И ходът, в ежедневието премерен,
Му носи търсената с години радост.
В живота той е ученик,
Не се представя за магьосник:
С опит вещ, на прагматик,
Отхвърля поведението на новия прахосник.



Вярата е духовна структура,
която се изгражда,
но също така може и да се разруши,
хвърляйки човека
в прегръдката на обезверяването
Петър Д. Рибаров


Полека-лека наште нови политици
Показаха пред всички старите доспехи:
С готовност стават те циници -
Ах, как прикриват тегнещите неуспехи!
Промъква се в душите страх,
Основа на кълнящо старо недоверие,
Което стрива планове на прах,
За да роди познатото безверие.
Тез думи са реален разказ
За тегнещо в живота ни страдание-
Съвременниците го виждат като показ
С дъх, вонящ на разочарование.
Единствено свободен е светът на чудесата
И той човека днес теши,
А той - човекът, си яде месата,
Че всичко в него се руши.
Наместо свят реален да изгражда,
Той спира пред условия изменени,
От туй душата се изражда
И хората пищят, защото са ранени.
При тази ситуация виждат божество
С поглед мил и лъчезарен,
За тях това е пиршество,
Макар и с механизма си пазарен.
Светът застава с лик съдбовен,
Замесван във основите му социални,
Но ето, чувам звук гробовен
От действия користни - реални и нахални.
Раненият човек зове за утешение -
С другите е вече равен,
Свободен е във своето уединение -
Такъв му е статутът правен.
(Следва)