автор: Mojsei

Как да развием индивидуалността си?



(Продължение)

Цяр срещу горчивата житейска напитка


Здравей, Мери!
Ти не дойде на срещата ни в Интернет, а и Джиги не се обажда вече втори ден. Ето защо ти пиша това дълго писмо като решение на ситуацията, създала се след последния ни разговор. Познавам не малко хора, в чийто съдби откривам нещо общо - изправени са пред празната чаша, от която са изпили горчивата напитка до дъно и се мятат в житейския капан, с надеждата да си възвърнат свежата емоционалност. Възрастовият диапазон на тези мои познати е доста широк. Писмото ми е адресирано до теб, но то се отнася и за тях - своеобразен поетичен психоаналитичен тест, който може да получава съответната още по-пълна конкретизация. Особеностите на самия текст ще обсъдим с теб отделно. Радвам се на дълбокото разбиране, което проявяваш и се надявам на конкретни резултани от свършената тук работа.
Но на определен етап от живота всеки човек, по силата на определени обстоятелства, се изправя пред въпросите:"Защо се получи така с мен?" и още:"Как да изляза от това състояние?"С този текст правя конкретен опит да развия картината на едно преживяване не само описателно, но и в прцеса на неговата динамика, като, в същото време, той дава отговор и на още много странични въпроси, възникващи по пътя…
Желая ти успешно справяне с текста, за да продължим и в морето на жтейските решения!

1.
Безмълвно
с теб
си обещахме вечност,
защото,
с възторга детски,
влязохме
в сфера на човечност,
в която нашето приятелство
бележи нишката червена
на ваятелство.

2.
Двамата
в отложен миг
навлязохме
и преживяхме
неговата неуютност…
Така е -
той ще опосредства
пространството на близостта ни.
На тази почва
всеотдайността кълни
и пътят на възможностите
е свободен,
но чудно -
приливни вълни
бележат труден връх -
съдбовен.

3.
Поехме
в съвместен полет
и ти с готовност тръгна
с мен,
защото тази умножена сила
за всекиго от нас
е съдържателна,
а с това и мила.

4.
Допивам ранното кафе
и търся в чашата съдбата:
откривам прилики… добре,
но все си мисля за бедата.

5.
Търся към теб
пътеките бели,
бродейки
в душата ти изтръпнала
и зная,
че когато станат цели
в пространството ще бъдеш -
цъфнала.

6.
Поетите рисуват
чрез метафори
пространството "човек - природа",
забравяйки,
че тук е и пространството "човек - човек"
и затова поезията,
в абстракности и едностранчивости,
остава неразбрана,
а тя е с нова роля в този век.
С теб
поехме
в пространството екзистенциално,
задвижвано
от съпреживяването,
но при нас доминира
рационалността.
Емоциите,
все още срамежливо се прикриват,
а волята,
превърнала се в навик,
не бърза да ни приюти,
за да се получи и желаната цялост.
Такова е сега положението -
проблематично:
познаваме световния процес,
познаваме живота
в неговите измерения
и себе си познаваме дори…
но като състояние
на индивидуалната ни изграденост.
Ние не познаваме себе си,
като постигащи се чрез другия,
като опосредована чрез дугия невинност.
Това пространство -
на рационалността,
с теб създадохме
и то пределно лесно.
Да тръгнем в него
е красиво,
но ти знаеш също,
че е много трудно
да го обагрим
и с емоция,
а и с воля.

7.
В пространството
на съпреживяването
се открих,
оглеждайки се
в твоите очи,
а то не може
да е празно,
защото две сърца
пулсират в една любов.

8.
Набързо думите изрекохме
и установихме,
че волята в тях кълни,
но чувствата,
ах, чувствата къде са,
без тях ще страда цялостта.

9.
Протранството за близост
е безкрайно преотриване,
с което спомени студени
се отхвърлят
в жесток процес,
за който трябва много смелост…

10.
Един до друг -
в безкраен диалог,
опипваме взаимно сетивата -
потребност,
спотаена в надежда,
всеотдайност и съмнение,
господстващо в навика проклет,
който е оковал волята
и не й позволява
да надигне глава.

11.
Спонтанната взаимност
е интимен миг,
дори когато той е рационален,
но нека да цъфти в цялост,
за да преоткрием себе си
в пълнота!

12.
Дали ще бъдем
в бъдещето мътно
е въпрос предвзет,
защото с тебе вече сме
в усилието
на общите криле…

13.
В пространството ни на взаимност
мислите ни стават подредени,
защото в хармония се допълват
и плахата надежда
кълни във вдъхновение,
което разширява хоризонта…
В трепета на плахата надежда
ръцете ни внимават,
защото ласката е непозната,
а очите ни са пазачи, обиграни
на сърдечното пространство.
В пространството ни на взаимност
вниманието ни бди
в полета един към друг,
но в него
не остават думи неизречени…

14.
Душата ти жадува ведрина
в пространство на взаимност
и в нея блика добрина,
но пропаст зее към интимност.

Тревожни спомени глава надигат,
а ти за тях загатваш пестеливо,
но точно тук очите ти не мигат,
защото с тях живееш търпеливо.

Постигнали ментална нежност - плаха,
уверено с теб сме солидарни,
а туй душите ни разбраха
и затва признават, че са благодарни.

Огледа се Луната в Океана
и грейна в радостна усмивка,
че пътя си през него хвана,
познавайки тревожната извивка.

15.
В прегръдката несмела - за кураж,
си казваме слова любовни
и тръгвам по софийския паваж
с мисли за пътеките съдбовни.

Не ми разказвай спомени за срещи -
за някой, който някъде си съществува,
опитвай нашите да са горещи,
това постранство нека те вълнува!

Опитай следваща милувка,
даже трудна, аз за нея съм готов
и тръгваме взаимно към целувка
с упорството, че правиме любов.

Аз зная, че душата ти приплаква
за хиляди загубени надежди,
но също тъй, че тя от мен очаква
да се разтегнат сбърчените вежди.

16.
Душата ми е зона на очакване,
но туй сега е нашта близост,
защото днес сме разделени,
но няма я терзаещата низост
на влудяващата самота.

17.
Започва да кълни
и плахо чувство
на почвата
на опита горчив -
затуй не искаме
излишно да говорим,
а гъстата мъгла на навика
се движи
и чувството на радост
към пространството е мост.

18.
Сега не искаш
думи да пестиш,
че душата ти
пространството на близост
все жадува,
но още търсим се в мъгла,
в която бледа светлина прозира.

19.
Сред спомените,
повечето са пожари,
в които чувствата
на пепел стават,
а пътища бездомни,
така и не откриват
нужните знахари.

20.
Виждам усмивка, в която
се разстила твоята душа -
вината, отхвърлена пак си остава,
превърната в много тъга,
където надеждата плаха
напира с дъх на цветя.

21.
Съпреживяна интимност дарявам,
че тя е простраство за двама,
но то не се обещава -
чрез него отхвъряме твоята драма.

22.
А топли южни ветрове,
кога задухат в тъмни нощи,
луната ни разкрива нови светове -
на тихите копнежни вопли.

Прегърнала пространството сама,
природата ти е приятел
и тя, с непозната страст,
държи те в нарушена мяра.

23.
Самата ти ми каза мило:
-Добре дошъл в моята любов!
Това протранство е светило,
а ти за него си готов?!

-Затуй не ме търси оттатък -
очакването няма място тук,
че аз не съм придатък,
а твой молитвен звук.

24.
В буйното ни ежедневие
река си ти, аз - стръмен бряг,
когото с нежности обливаш:
на приливни вълни и ромон тих.

Когато съм до теб - за теб небе,
един към друг сме устремени,
за да се превърнем в любов -
един в друг, споени.

25.
Пространството на нашата взаимност,
чрез миг на топлота, превръщаме в път:
от него няма как да си заминеш,
защото ще загубиш милия ни кът.

26.
В топлота на нежност постоянна,
с прилива на всеотдайната прегръдка,
аз нося твоя аромат на лято,
в който моята душа звучи.

27.
Копнежът е гранична зона,
в която бликат аромати на любов,
един чрез друг, един в друг, преливащи,
за да ни подарят и свойта тишина.

28.
"Добре дошъл!" ти казах мили,
в менталната ни връзка остани -
пространството на близост дава сили,
познаваме го, в него сме били.
Тъй крехка е приятелската връзка,
но ритъмът й в нас звучи,
защото, в упоритостта си, тя е дръзка,
а тази упоритост ще роди лъчи.
Гласът ти мил в моя глас се вплита
и в нишката душата се топи,
към нови хоризонти тя полита,
отхвърляйки това, което тегне от преди.
Чрез обща нежност сме добри,
а ние знаем нейната омая,
но множество въпроси с "Може би…"
затулят хоризонта към безкрая.
Конете, спънати в оборите стоят,
на място с крака потропват,
далечни ветрове свистят
и сякаш с викове се сопват.
Небето леко се поклаща
в полъха на ранна ведрина
и ритъм плах мелодия захваща,
чертаейки пространството на добрина.

29.
Ти можеш в мене да се влюбиш,
защото носиш в себе си магия,
с която непрестанно любиш,
а аз омаята й пия
с очи, блестящи от възбуда,
насочена единствено към теб,
а тя бушува като луда
и води за посредник Феб.
В душата ми душата си втъкаваш,
с което внасяш там хармония
и в нея скромно ти оставаш,
а ритъмат е истинска симфония.
Притихвайки в ръцете ми, цъфтиш,
пространството е наша солидарност
и знаеш, че така ще полетиш
на гребена на общата ни благодарност.
В мислите ми се втъкаваш с мисъл,
отхвърляйки оковите на ад
и тъй постигаш онзи смисъл -
на любенето, бликащо подобно водопад.

30.
Пространството, за двама ни гнездо,
отхвърля спомените кални
и става то уютно и добро
в борба с навици банални.

31.
Мечтите ни не са утеха -
от тях направихме крила,
защото носим по-уверено успеха
в пространството на нашта добрина.

32.
С друг ти вече изгоря -
пред мен сега си пепел,
но каза пак:"Благодаря!"
и пламъка запали…

33.
Пред теб съм аз -
реален и завършен,
ненужен ще е всеки щрих
на търсещи копнежи и мечтания,
примесени с тъга от спомен и страдания.
Не се предавай в нашето постранство,
че любовта не знае миг покой,
не ми предлагай да остана,
вдигни глава и с мене полети.

34.
В теб съм пурпурен, могъщ,
напиращ като пълноводен ручей
и, с нашата взаимност, въздесъщ,
удавих бликщият навик
на липсващото време,
в кълнящата умора
и, щом отхвърлих тегнещото бреме,
поехме в пътя на нормални хора.

Аз нямам минал любови -
за мен е тя една:
в свободен полет, без окови,
прегръщам те и ставаш ми жена,
защото люби се веднъж
и няма място тук за друга -
на теб ти ставам мъж,
защото те избирам за съпруга.

35.
В нежността на нощен танц,
говорещ чрез различни пируети,
взаимността ни има този гланц,
душите ни, с който са заети.

36.
За теб самата аз съм лъч,
а ти си бликащата светлина,
превръщаща пространството в интимно,
с отблясъци на добрина.

37.
Ти огън можеш да запалиш -
в това се вече убедих,
душата ми тъй нежно галиш
чрез думи, поглед и чрез стих,
че в първата ни обиколка,
прегърнал нежно твоята ръка,
отхвърли миналата болка
и сякаш се превърнахме в река.
Познаваш пламъка любовен
и няма в теб преструвка,
но можеш ли да го направиш и съдбовен
в сиянието на твоята милувка?

38.
За теб съм утринно небе
и ведрината си ти давам за покана,
защото зная, че ще кажеш ти:"Добре,
и аз туй дело ще захвана!"

39.
Добре дошла в моето пространство,
в него ще градим менталност -
тук всяка дума е значима,
защото носи още чувства,
а и волята задвижва…

40.
-Постигнахме с теб взаимност,
превърната от нас
в жизнено протранство.
Хайде да го подредим,
за да го впишем
в социална цялост!
Пространството е нашето разбиране,
в което кълни разбирателството
като ментално равнище
на интелектуаността,
бележеща сферата
на нашето приятелство.

-Пространството е наше тъждество,
с бликащо съпреживяване,
което всеки носи в гърдите си,
а мен не ме е срам
високо да го заявя,
защото то е сфера
на нашата невинност,
тъчаща ежедневието ни
със своята пълноценност.
Но лесно драги,
се гради разбиране,
а много трудно - разбирателство,
защото то е социалната тъкан на обществото,
имаща нов мащаб.
(Следва)