автор: kalo

,,,,,,,,,,,,
12.
-Какво стана с материала?-Кърт Уейн беше започнал да гризе ноктите си от напрежение.
Никой не се обърна към него. Никой не искаше да срещне погледа си с разкривената му физиономия. Просто предпочетоха да си стоят все така приведени над мониторите и да чукат с пръсти по клавишите. Определено това поведение беше за предпочитане. Но до кога...
-Ееее?-тонацията постепенно се увеличи до такава степен, че заглуши тихото бръмчене на машините в залата.-Ще ми каже ли някой какво става?
Ърл Стейн благоволи да се обърне. Изпъна тялото си като струна, шкембето му малко висна тъй като най-долното копче на ризата му беше разкопчано, изтри потта от челото си и примигна няколко пъти преди да започне да мънка:
-Успяхме да разделим пластовете...Трудничко е ама техниката ни си я бива. Само за 47 минути, което е доста добре като се имат пред вид факторите, които оказват странично въздействие върху...
-Хайде по същество! Става ли?
Стейн отново изтри челото си. Парнък продължаваше да стои с гръб към шефа си. По същия начин беше застанал младежа отговарящ за записите и единия от двамата монтажисти, които помагаха. Другият се беше заел да проверява машините.
-Има два различни записа...Тоест две неща са насложени едно върху друго на лентата, но нито едно от тях не е свързано с Играта!
Настъпи кратко мълчание. Стейн се прокашля давайки време на Кърт Уейн да осъзнае чутото. Наистина беше трудно да се повярва, че камерите в Зоната биха могли да заснемят нещо съвсем различно и то...
-Какво искаш да кажеш?
-Получило се е пренасочване на сигнала...Незнам как е направено, но обхвата е бил манипулиран отвън. Някой се е свързал с компютъра и е проектирал странични образи. Снимките са нормални, 24 кадъра в секунда, но зърнестия строеж на картината е доста груб...Не можем да го изясним достатъчно, но все пак говори прекалено много...
-И какво в крайна сметка са заснели камерите ни!-Уейн вече викаше. Въобще не му пукаше, че всички в коридора го гледаха.
-Екзекуцията на Лили Важ!-измърмори Парнък обръщайки се. Хвана Стейн за ръката и го стисна силно.
Нещо като сподавен стон се изниза от гърлото на Уейн. Той залитна за момент, но се подпря на рамката на вратата. Затвори очи, после бавно се обърна и обходи с поглед коридора. Едва ли някой беше чул последните думи, така че той пристъпи напред и тръшна вратата зад гърба си. Доближи се до екипа си и ги разбута.
-Искам да видя!-гърлото му стържеше.
Единият монтажист започна да настройва компютъра.
-Монитор 2!-каза отчетливо той.-След 7 секунди.
Всички стояха безмълвно. Секундите изтекоха една след друга. Записът започна да тече. Наистина картината не беше много ясна, но пък лицата на участниците се виждаха ясно. Това беше, това беше...Кърт Уейн се отпусна в един от столовете. Обхвана главата си с ръце и започнада скубе косите си.
-А втория запис?-гласът му едва се долавяше.-Какво има там?
-Само една-единствена дума: Играта!..Повтаря се периодически, на равни интервали...
-В кървавочервен цвят!-добави Парнък сякаш това щеше по някакъв начин да омекоти удара.
Погледът на Уейн постепенно потъмняваше. Имаше чувството, че този път вулканите в главата му ще експлоадират и лавата щеше да залее цялата вселена, която си беше сътворил. Това щеше да е краят на света. Краят на един свят сътворен от него.
-Свържете ме с Дирекцията! Нещата не трябва да останат така!
И последният вулкан изхвърли лавата си в съзнанието му. Той почувства как топлината го залива, как нишките на мозъка му започват да се късат една след друга, а набразденията се превърнаха в гладки повърхности. Горещата вълна бързо беше изместена от студена. Ледена! Имаше чувство, че климатът в главата му се е сменил рязко. Мозъкът му спря да работи, не функционираше и сърцето му. Погледът му притъмня,а до слухът му достигаха само далечни гласове, които го викаха...
Тялото му се строполи на пода и последната въздишка излезе от устата му.

Рам лежеше с лице към земята. Беше доста тъмно и не успя да види дали около тялото му има кръв. На сантиметри от него лежеше проснато тялото на едър войник, чиято маска скриваше разкривената му физиономия. На няколко метра имаше още два трупа на войници и едно мъртво куче.
Арчи Блекууд набързо прецени ситуацията. Явно бяха попаднали в нещо като капан. Почти сигурно онези, психарите, за които Рам твърдеше, че са доста добри, си бяха свършили работата по-добре отколкото очакваха и бяха предвидили ходовете им. Бяха им поставили капан в близост до началото, но...
Арчи обърна тялото на Рам към себе си и опипа вратът му. Пулсацията беше съвсем слаба, но важното беше, че все пак я имаше. Той беше жив. Започна бавно да опипва тялото му в тъмнината, мъчейки се да намери прободна рана или рана от куршум. Стараеше се да не натиска много, но никак не беше лесно да работи в тъмнината. От друга страна трябваше да бърза понеже останалите живи войници почти сигурно се бяха насочили насам. Надяваше се да са на достатъчно голямо разстояние от началото. Това всъщност си беше и доста вероятно като се има предвид, че половината от тях бяха подготвили засадата. Най-вероятно беше другата половина да пазят пътищата към финала. Притаени в тъмнината и то на достатъчно голямо разстояние. Така че може би разполагаше с около двадесет-тридесет минути. Не много, но достатъчно за вземането на правилно решение.
Първото, което направи беше да прибере тялото на Рам в бараката. Не беше никак лесно. Хвана го за рамената и започна да го влачи. Имаше чувството, че дърпа кит, а не човешко същество. Отне му около три минути да го замъкне вътре. После прибра пушките на войниците и провери внимателно дали всички са заредени. Постави ги подпрени на стената и залости вратата с някаква дъска.
Така! До тук всичко беше добре! Отне му не повече от шест-седем минути.., а все още не се забелязваха никакви войници. Разбира се, той не очакваше, че "лакираните" ще се появят ей -така и ще застанат на мушката му. Та той беше убил вече... колко...май останаха само трима. Трима!
А дали имаше и кучета?..
Някаква гореща вълна го заля. Трима! Та това означаваше, че за по-малко от 15 часа се бяха справили с 27 от най-елитните войници на Водача. Това си беше своеобразен рекорд за Играта.
Горд трепет отново проряза измореното му тяло. Той застина за миг в тъмнината. Притвори очи и се видя закичен в лаврови венци, а около него хиляди гърла ревяха името му. Махаха с ръце и се мъчеха да го докоснат, а той се рееше на сантиметри от земята, носеше се плавно на невидимия си пиедестал и...
-Аааааххх!-стонът беше болезнен и тих, но достатъчен силен, за да изтръгне Арчи от унеса му.
Той разклати глава, сякаш се мъчеше да се осъзнае и се приведе над тялото. Извади фенера от чантата си. Поне сега щеше да му свърши някаква работа, макар че така рискуваше да бъде забелязан значително по-лесно. Матовата светлина бавно започна да обхожда тялото на Рам. Задържа се малко до десния хълбок...Беше прогизнал от кръв. Опипа мястото и ръката му поаленя. Лепкавата течност продължаваше да изтича от тялото. Раната беше прободна, от хладно оръжие, а не огнестрелна. Не си спомняше дали беше чул изстрели докато правеше онова фиаско преди само десетина минути, но факта, че в близост до Рам намери толкова трупа...
Незнаеше! Все пак явно умората си беше казала думата. Рам беше ранен, а Арчи незнаеше дали раната беше тежка. Не разбираше от такива неща, но поне му дойде на ум да разкъса част от ризата си, за да я пристегне. Докато правеше превръзката Рам стенеше тихо.
-Еиии!-Арчи го побутна леко.-Добре ли си?
Глупав въпрос пред вид ситуацията, а тя беше повече от очевидна.
-Ще издържиш ли, приятел? Остана още малко до края и не искам да те виждам само на снимка залепена на някаква си мраморна плоча...Чуваш ли! Не искам да се стига до там, че всяка година по това време да нося букет теменужки на гробището за коли дето сега почнаха да разчистват за нещо подобно на нов Арлингтън...Ок? Така че се стегни, момче, и нека довършим Играта до край...На момчетата започна да им харесва, а и на мен да си призная честно. Така че...Чуваш ли ме въобще какво ти говоря?!
Отговорът беше еднозначен. Продължителен стон.
-Ще довършим започнатото! Намираме се на крачка от финала...Само още три точни изстрела и спокойно ще можем да прекрачим границата със смъртта. Притеснява ме факта, че ще ми е доста трудничко да опукам и тримата. Разбираш ли? Не си падам много по оръжието, макар че преди малко сам се изненадах какъв точен мерник имам. Все пак последните три момчета ще бъдат поне двеста процента по предпазливи. А това... Това е твърде много, приятел!...А и как ще разбера кои са моите благодетели дето са те изпратили като ангел хранител, за да ме измъкнеш...Еиии!
Арчи се изправи. Беше пристегнал раната здраво, но превръзката едва ли можеше да издържи дълго време. Това се отнасяше и до Рам. Така че пред него не стояха много алтернативи. Оставаше му една-единствена възможност. Да убие последните войници, да премине финала и да се надява неговите приятели да му се обадят.
А до тогава...
Да. До момента на края на Играта Рам трябваше да остане скрит. Войниците не трябваше да го забележат. Надяваше се да не го е забелязал и пазача на вишката. Защото ако тялото на човек, който не е участник в Играта бъде открито в Зоната преди края, това означаваше, че всички правила отпадат и Зоната отново щеше да се напълни с войници, а той, Арчи, щеше да започне една нова игра, от самото начало и то съвсем сам. А сега се намираше толкова близо до края. Почти предвкусваше миризмата на свободата си. По време на Играта му се струваше, че въздуха в Зоната е по-гаден на вкус от този навън. Искаше му се да разбере дали наистина е прав или просто това е едно предположение, породено от страховете му Както баща му обичаше да казва, по-добре да се увериш за всичко сам, така че...Трябваше да довърши започнатото от Рам, трябваше да се добере до финала, да вдиша от въздуха под сградата на "Ченс".
Само колко пъти беше наблюдавал бариерата от прозореца на Кати Паркинс. Гледаше онази дебела метална сплав, онзи дълъг "прът" както тя се изразяваше, и въобще не беше подозирал, че някога толкова много ще се надява да го достигне. Никога не беше помислял, че може да е от тази страна на бариерата. Тук животът наистина беше съвсем друг.
Арчи се доближи до вратата и бавно махна гредата. Притвори леко и започна да оглежда. Вече би трябвало да просветлява, но тук истинската светлина почти недостигаше. Сумрак! Да, това беше най-точното определение. Той изтри стъклата на очилата си от капките пот, които се стичаха по тях. Лявата му ръка напипа едната пушка и я стисна здраво. Защо не осведомяваха колко кучета участват в Играта? Знаеше се, че броя на войниците е тридесет, но кучетата...Всяко едно куче беше достатъчно добре обучено, така че като нищо можеше да се брои за цял войник, ако не и за двама. До сега Рам беше убил три...Едното дори го бяха изяли. Нямаше как да отрече, че месото беше сравнително вкусно, много по-вкусно отколкото специалитета на мистър Хай от ресторанта в "Ченс". Или пък Рам беше добър готвач...Мамка му! Отново почувства прорязване в стомаха. Съмняваше се да е огладнял. Най-вероятно се дължеше на напрежението. Имаше чувство, че в стомаха му се намира бодлива топка, която пулсира наравно със сърцето му. Чувстваше как шиповете й се впиват в червата му при всяко издуване...
Показа главата си навън, приведе се и бързо излезе. Нямаше много възможности. Можеше да скрие тялото на някой от войниците, да му свали дрехите и да облече в тях Рам. Но май имаше проблем с този вариант. Рам беше твърде едър и беше малко вероятно металната броня да му стане, а и маската на лицето. А от друга страна след приключването на Играта "лешоядите" щяха да изпълнят Зоната и щяха да го открият. Определено щяха да го замъкнат в лечебницата, а там тестовете и изследванията недвусмислено щяха да покажат, че той не е от групата на войниците. И край!
Така че другия вариант изглеждаше значително по-добър. Пречукваше тримата войници, а после търсеше място, където да скрие Рам преди да достигне финала. След това всичко щеше да остане в ръцете на невидимите му благодетели. Все пак Рам беше влязъл по някакъв начин тук, а и трябваше да излезе без да бъде забелязан. Нали така?! Единствената възможност, която Арчи виждаше, беше свързана с факта, че Рам е влязъл тук с екипа чистачи след последната Игра, а после се е покрил някъде. Вероятно някой друг беше заел неговото място при преброяването след това или пък... Мамка му! За пореден път изпсува. Мразеше да решава ребуси и то такива от които зависи живота му. Нямаше смисъл да мъчи главата си с предположения. Факт беше, че Рам беше в Играта, че зад тях вече стояха труповете на 27 войника и три кучета, че оставаха само още трима, че Рам беше ранен и лежеше в безсъзнание, а Арчи беше уплашен и не можеше да мисли реалистично и логично. Така че единственото, което можеше да направи беше да се надява на късмета си...
А това в неговия случай беше равнозначно на...
Този път не се зае да изчислява на колко. Знаеше много добре, че късметът му изневеряваше винаги, когато му беше най-необходим. Защо този път да бъде на негова страна? Но за разлика от друг път, сега нямаше какво да губи. Дилемата беше живот или смърт. Животът беше на три трупа разстояние, а смъртта на един изстрел. Не беше равностойна игра, но като се имаше пред вид, че в самото начало алтернативите бяха къде-къде по - малко. Не му оставаше нищо друго освен да стои и да чака. Така или иначе тази Игра нямаше да продължи вечно. Рано или късно войниците щяха да се покажат, да го атакуват, да се опитат да го убият, да сложат края на...
Какво ли правеха зрителите?
Арчи се ухили. Да, как ли се чувстваха милионите зрители на това зрелищно шоу. Стояха и тръпнеха в очакване, а "Ченс"-ТВ не излъчваше нищо. Нямаше запис, нямаше живо предаване, нямаше нищо, което да задържи американеца пред телевизионния приемник на точния канал. И за всичко това главния виновник беше той, той и Рам.
Със сигурност много глави щяха да хвръкнат след края на тази Игра. Животът навън можеше значително да се промени след като кодът бъде въведен в компютъра на бариерата. Светът щеше да погледне първия оцелял, да му се поклони.
Но какъв щеше да е смисъла на всичко това ако хората не си вземеха поука и не започнеха драстични мерки за прекратяване на това животинско шоу. Никакъв! Просто един щастлив финал, един щастлив участник. Много шум, фойерверки, аплаузи и... На следващата вечер компютъра на късмета щеше да определи следващия участник, а Водача щеше да определи други 30 войника, които трябваше да поддържат адреналина на хората повишен.
Безумие!
Арчи започна да обмисля план как да пробуди хорското съзнание и да го насочи от негативната посока на движение към едно съвсем приемливо позитивно поведение. Надяваше се, че когато разумът се сблъска с опита, ще се получи синхрон, който би могъл да бъде решението на редица проблеми.
Все пак Арчи беше журналист, отразяваше събитията, влияеше върху поведението на общността, манипулираше съзнанието им. Пред него щеше да се очертае една прекрасна възможност да завърти колелото в обратна посока, да просветли американския народ, да му покаже монетата от другата страна или както баща му казваше...отново бледа усмивка огря лицето му...щеше да им покаже тъмната половина на Луната.
Играта беше шоу! Това беше вярно, но един нов свят не можеше да приеме отроче, което по всякакъв начин демонстрираше, че е против всичко, което е от полза за останалите. Колкото и категорични да бяха военните, че животът можеше да се стабилизира само благодарение на здравата ръка на управляващите, то тази ръка не можеше, не трябваше, да бърка благородната политика с безпощадния жезъл.
Арчи щеше да накара американците да се обърнат с лице към Конституцията, която техните деди преди толкова много време бяха написали, щеше да ги накара да видят какво правят с тях, щеше да ги накара да разберат, че зад усмихнатите лица се крият безкрайни лични интереси и лицемерни скрупули.
Конституцията трябваше да гарантира правата на човека, а не да ги потъпква. Тя гарантираше правото на живот, а Водача си даваше власт, която противоречеше с най-важната част от Закона.
Играта беше противоконституционна. Играта не беше симулация. Играта не беше игрален филм с happy end. Играта беше начин за поддържане на страх...Но в крайна сметка Играта показа, че не е средство за решаване на проблеми. Нито престъпността намаля, нито жизненото равнище на американеца се повиши, нито инфраструктурата заработи по-гладко.
Защо народът беше сляп, за да го види? Защо трябваше да влезе вътре, за да го разбере и той?
Така ли са се чувствали всички предишни участници? Или пък не са имали време да мислят?
Спонтанност! Липса на синхрон! Страх! Безумие! Лудост!
Смърт!
Може би това бяха само част от етапите, през които преминаваше всеки един от участниците. Разбира се не беше задължително всеки да премине през тях, през всички тях, но в основата те бяха елементите, които държаха зрителя възбуден до краен предел. Караха го да се поставя на мястото на преследвания, да съпреживява всичко с него...Да бяга, да се крие, да умре с него в крайна сметка...А после идваше работния ден и този, който имаше работа отиваше да си я върши, а другите, които се чудеха какво да правят, най-вече стигаха до легнало състояние, търкайки наровете в някоя килия, място където не се бяха събудили същата сутрин...

13.
Асансьорът спря на осемдесетия етаж. Автоматичните му врати бавно се отвориха и от паста му се изнизаха шестима униформени мъже. Носеха отличителни емблеми на Дирекцията. Черни униформи с пурпурни ивици на ръкавите. Дирекцията беше сформирана още в самото начало на Новото правителство. Водача отново показа на народа, че се доверява изключително на своите хора. До тази инстанция бяха допускани само военни и бивши такива, които недвусмислено отговаряха на изискванията на Водача. До известна степен те изпълняваха ролята на спецслужба, която се занимаваше със сериозни политически проблеми, сложни конфронтации на високо равнище и случаи засягащи не само пряко, а и косвено, Новото правителство.
А сега случаят беше такъв...
Първите двама разчистиха коридора от случайни зрители, следващите започнаха да затварят една след друга вратите на отделните кабинети. Последните бързо се насочиха към дъното на коридора, където се намираше кабинета на Ози Рей. На вратата пътя им препречи Гилбърт Морган, който тъкмо обясняваше на секретарката нещо на полувисок тон. Когато двамата мъже от Дирекцията го запратиха в отсрещната стена той предпочете да си остане легнал на пода с кървящ нос, вместо да стане и да започне да спори. Секретарката мълчаливо си остана зад бюрото и дори не посегна към интеркома, за да съобщи за посещението. Лицето й беше застинало като на каменна статуя от времето на древните инки. Морган се присъедини към мълчаливото наблюдение, но за разлика от секретарката, той се досети за какво точно става дума и точно това го притесни, и то твърде много.
Ози Рей не беше такъв човек, но когато някой овеси бесилото на главата ти или опре дулото на пистолета в слепоочието ти е значително по-лесно да говориш вместо да се правиш на герой. Морган не обичаше да бъде герой, а защо тогава Рей щеше да се направи на такъв, за да го защити. Едва ли факта, че Морган нямаше абсолютно никаква вина за смъртта на Лили Важ, щеше да накара Рей да пропусне името му...Но пък щом бяха достигнали до него, то...
Морган продължи да лежи на пода, а кръвта продължаваше да се стича от носа му...
Ози Рей отново беше онзи елегантен натруфен дебелак, който бяха свикнали да виждат по телевизията и по коридорите на "Ченс". Червендалестото му лице този път беше далеч по- пурпурно. Вените на вратът му бяха изпъкнали до краен предел и на Морган му се стори, че съвсем скоро ще експлоадират в кървав фонтан. Същото можеше да се каже и за сините връви, които бясно пулсираха в слепоочията му заплашвайки всеки момент да доведат собственика си до състояние, от което връщате назад нямаше. Карфицата с лъвска глава беше клюмнала надолу, а яката на колосаната риза съвсем леко изкривена.
Двамата мъже от Дирекцията го държаха под ръка. Единият го пусна за малко, бръкна в джоба си и извади от там чифт белезници, които само след части от секундата щракнаха на ръцете на Рей. Дебелакът само разкриви физиономия, но не каза нищо. Едва ли имаше и много смисъл в това да се съпротивлява или говори празни приказки. Все пак той беше някой в това общество и въпреки, че беше попаднал в такава ситуация, не трябваше да показва слабост. Трябваше да бъде твърд и арогантен ако се наложи.
Съвсем леко арогантен, изкрещя нещо в съзнанието му, когато излязоха в коридора и видя останалите четирима от екипа на Дирекцията. Точно тогава нещо в него като че ли се пречупи и той за момент почувства някаква непреодолима слабост в колената си. Капачките му се огънаха като вейка под силна буря и той леко се наклони встрани. Единият от двамата, които го държаха залитна леко под тежеста на тялото му, но бързо се стабилизира. Разбира се последва рязък удар в областта на бъбреците, който накара червендалестия дебелак да издаде тихо стенание.
Коридорът беше пуст. Нямаше нито един представител на "Ченс"-ТВ. Това до някъде успокои Ози Рей, но пък от друга страна...Какви ли ги приказваха за него? Мамка му! Та какво го интерисуваше хорското мнение! Ситуацията не беше никак розова. Този път това не беше негова инсценировка, която има за цел да повдигне и без това високия му рейтинг до такова равнище, че почти да го изравни със самочувствието му. Сега ситуацията беше неконтролируема, поне от негова страна, и не се очертаваше нищо хубаво, освен ако... Хоризонтът беше твърде мрачен, задаваха се облаци,а това означаваше, че гръмотевичната буря можеше да го отнесе, ако...
Ози Рей за момент си позволи да се усмихне на наивността на всички. Извърна глава назад, назад към вратата, през която беше минал преди секунди. Нямаше никой...Затвори очи и продължи да пристъпва напред поддържан от двамата мъже. Образът на Гилбърт Морган, лежащ безпомощно на пода, кървящ и стенещ като пале, го споходи и той се усмихна вътрешно. Държеше в ръцете си съдбата на още един човек, а това до някъде компенсираше положението, в което беше попаднал. До този момент беше свикнал да се разпорежда със съдбата на десетки, стотици подчинени, а посредством тях държеше съдбата на милиони. Манипулатор! Успяваше така добре да балансира между двете крайности. Нападаше стремглаво и се отбраняваше зверски...Винаги постигаше целите си...
А сега ръцете му бяха стегнати зад гърба, а мускулестите ръце на мъжете от Дирекцията го подбутваха по коридора към асансьора.
Почувства се безпомощен, слаб, безсилен...Не можеше да управлява ситуацията, а това беше ситуация, която не му беше напълно позната. Това беше страна от живота, на която винаги избягваше да обърне внимание. Винаги избягваше слабостите, стремеше се към перфекционизъм. Беше професионелн перфекционист. Беше перфекционист до такава степен, че живота му с онази червенокоса...
Защо ли трябваше да си спомня точно за нея!
Тя със сигурност сега лежеше чисто гола на червените сатенени чаршафи в онази забутана дупка, която беше купил за тях, и го чакаше да се прибере от работа, за да му достави поредната порция удоволствие, за да го накара да разпусне след тежкия изморителен ден в "Ченс". Може би сега ръката й се намираше на онова място, където би желал да бъде той ако можеше да...
Усети прорязване в гръбнака и едрото му тяло се огъна напред. Краката му се подвиха, а след секунда лицето му се заби в мокета. Носът му почувства аромата на препарата, с който караше всяка сутрин да бъде пран мокета. Ухаеше на магнолия или нещо такова. Поне беше приятна миризма.
Колкото и да не му се искаше се усмихна наново. Не си беше и помислял, че някога ще помирише аромата на мокета при такава ситуация...Но поне беше по-приятно отколкото да льопне в някакво размазано петно от незасъхнала боя или кал.
Добре, че мъжете от Дирекцията не забелязаха усмивката му. Тя можеше да му донесе малко неприятности или пък няколко съвсем неуместни ритника.