автор: columbus

Когато купувах този будилник се водех от два основни критерия - да е здрав и да звъни възможно най-продължително и неприятно. Бях намерил точно такъв. Проникваше през тежката пелена алкохолни изпарения в мозъка ми и се забиваше направо в хипоталамуса ... примерно. Замахнах - неколкократно безцелно, безрезултатно. Надигнах се озлобен, локализирах го и го размазах на отсрещната стена с грацията на мечка през декември. Проснах се обратно, завих се, поразмърдах се за да се наместя на затопленото от тялото ми място и подскочих като...
Преди да умре часовникът ми показваше, че е време да си занеса пияния гъз на работа. Надигнах се и с непремерени крачки се отправих към банята. Заврях се под струята студена вода от душа и закрещях. Изкочих след като успях да преброя до три на ум и завъртях крана на топлата вода. Никога не съм бил добър в самоконтрола. Топлата вода не ме събуди, а помогна на алкохола в кръвта ми да се раздвижи и това ми костваше още петнадесетина минути закъснение. Откъслечни фрагменти от предишната нощ блуждаеха из разпиляната ми памет, но и малкото което успях да уловя ме накара да сведа гузен поглед пред огледалото. Осъзнах, че напоследък ми се е превърнало в навик да си мия зъбите със сведена глава, срамувайки се да се погледна в очите. Обмислях няколко варианта за излизане от това конфузно положение.
1. Да спра да пия;
2 Да спра да се срамувам;
3 Да спра да мия зъбите си.

Когато успях да се измъкна от банята вече бях изпуснал среща, която чаках от месеци и която очаквах да ми донесе повишение на заплатата, длъжността или и двете. Завтекох се да се обличам и опитът ми да бързам пиян ме доведе до позиция легнал с полуобут панталон и натъртено рамо. Заскимтях от яд и болка и запсувах неумолимия часовник. Псувах го дълго, обилно и почти без да поема дъх и съм почти сигурен, че в едно от изреченията го призовавах да спре или последствията за майка му ще са катастрофални. Сигурен съм, защото след това изречение настъпи тишина. Тишина.

В пети или шести клас от училище ни заведоха на екскурзия до еди-коя си прочута пещера. Беше приятно изживяване до момента, в който вследствие на вродената си разсеяност се оказах съвсем сам в почти пълна тъмнина, в пълна тишина в ръкав, в който не трябваше да съм. Пълна тишина, стоях и слушах (щот в мрака нямаше какво да се види). И въпреки уплахата от ситуацията, в която бях изпаднал осъзнах, че първоначалната тишина постепенно се изпълни със звуци. Първо чух капка - една, втора, трета ... хор различни капвания. Слушах ги, докато почнах да отличавам и разлики в звученето им, после се появи и ритъм. Беше като спокоен разговор, като бавен следобед, уверен че времето не знае за него. Бях забравил, че съм уплашен, че съм загубен, всичко беше наред.
Намериха ме, всички викаха, учителките истерично, а аз се усмихвах (според тях) идиотски от шока. Аз просто знаех, че няма от какво да се страхувам, капките ми бяха казали, че всичко ще е наред.
Разказах тази история, за да се опитам да опиша каква тишина беше възцарила изведнъж. Там беше абсолютно тихо с изключение на капките. Е сега капките ги нямаше. Абсолютна, невъзможна тишина. Заозъртах се недоумяващ и видях пердето. Сутрешния полъх от отворения прозорец го вееше леко само до преди няколко секунди. Сега то беше замръзнало в позиция подсказваща, че се вее. Да, ама не. Просто си стоеше развяно, разбираш ли?Не разбираш. И аз не разбирах. Първо гледах глупаво, после с примигвания - с надеждата да изчистя халюцинацията, която махмурлука ми беше сервирал. После реших да предприема нещо. Най-уместно ми се стори следното: побягнах по панталон, чорапи и юнашка фанелка по стълбите на кооперацията. Шест етажа без асансьор, преди ги смятах за предимство - държаха далеч досадните млади семейства с досадните циврещи бебета, и най-отчаяните алкохолици( шест етажа са доста стълби за падане). Този път ми се сториха безкрайни. Прекосявах фоайето на партера с грациозни скокове, когато забелязах нещо, което мозъка ми складира в папка "Нема Начин". Спрях обърнах се и ето. Портиерът седеше в кабинката си забил показалец до втората става в дясната си ноздра и явно се беше натъкнал на нещо вълнуващо, защото изражението му беше чиста възхита. Не помръдваше, като пердето. Пак гледах глупаво, този път по-кратко. Обърнах се и излязох на сутрешната улица. И тук всичко беше наред, типична сутрешна улица в типичен за работа закъсняващ град. На снимка. Неподвижна. Спряна. Някой блъскаше отвътре в главата ми с явното намерение да излезе. Някой друг беше отвъртял докрай кранчето за слюнка, щот не смогвах да я преглъщам и бях на път да се удавя в нея. Улицата ми се позамъгли.

Седях на тротоара с попикан панталон и изцъклен поглед. Времето беше спряло, аз бях спрял времето. Абсурд? Как? Халиционирам? Не!!! А какво?
В главата ми беше празно и студено, сякаш мозъкът ми беше отказал да възприеме получената от сетивата информация и се преструваше, че е излязъл по работа, за да не го безпокоят повече.
Дали съм прекарал така минута или час не знам, но когато мъглата пред очите ми започна да се разсейва, нищо не беше променено. Разтърсих глава и огледах пак улицата. Беше истинско само дето не изглеждаше такова. Като при снимка - има си височина и широчина, но я няма дълбочината. Е тук и трите измерения бяха налице, но някой беше махнал четвъртото. Това, за което все още спорят е ли или не е?
Станах бавно и погледнах панталона си. Огромно, обилно, изстиващо петно стигаше чак до коленете ми.
- Както винаги в момента за снимка ти си попикан. - самоиронията ми беше втора природа.
Кой? Наистина кой може да ми направи тъкъв номер в 9 сутринта? Факта, че това се случва заради мен ме объркваше не по-малко от факта, че наистина се случва. И както си стоях на улицата уплашен, объркан и попикан чух някой да казва:
'Ми аз!
Ъъ? - измучах и се заозъртах идиотски.
Тук горе.- подвикна гласа.
Вдигнах поглед и видях на около 4 метра височина над мен да виси голям кожен диван, на който се беше изтегнал мъж на средна възраст. Беше хубав мъж, от тия дето в ранната възраст най-вероятно хич ги е нямало, а в късната погрозняват тотално и безвъзвратно, но пък в средната им е силата. В средната жените по улицата им подсвиркват мръснишки и отправят неблагопристойни закани по адрес на физиката им, а женските котки (и мъжките пудели) си умират да се отъркват в краката им. Лежеше лениво похапваше грозде от май сребърна фруктиера. А диванът висеше във въздуха. Тупнах пак на задника си.
Стига де, ставаш досаден - припадаш, пикаеш, припадаш! - Вкисна се лежащия - Питай нещо!
Ъ-ъ-ъ-ъ!
По-добро е, но можеш още! - иронизира леко той.
Лежах и се опитвах да поемам въздух, бях забил като една операционна система от '98-ма година. Успявах да дишам, постепнно почнах да контролирам езика си, размърдах го и преглътнах, киселата от страх слюнка в устата си. Мъжът ме оглеждаше с неприкрит интерес, реших да кажа нещо.
-Добро утро. - и изведнъж се ядосах. - Какво ти говоря ти си шибана халюцинация, изчезвай.
-Ето това е дух - оживи се канапееца. - Кажи нещо и за майка ми, ако искаш, аз не се обиждам!
-Кой си ти ? - попитах
-Най-накрая, почваш да се съвземаш. Стигнахме и до това.Аз съм Творецът!
-Как го каза - недоразбрах.
-Творецът, Създателя, Господ, Светата троица, Великолепната четворка, Седморката на -Блейк, всичко! - ядоса се красивия. - Ти малоумен ли си бе? Защо всички реагират по един и същи начин? Как да се представя, та да ме разбирате от първия път? На фамилиите ли държите толкова? Добре тогава - Бог. Господ Бог!
Божеството крещеше с доматено зелено (Ха !) от яд лице. Неврастиник.
В този момент осъзнах че канапето се беше спуснало рязко надолу и той ми подаваше ръка.
-Хед. Дик Хед - рапортувах бодро ръкувайки го.
-Да си смениш гащите Дик, че ще се подсечеш да знаеш.
-А, а да мерси - сконфузих.
-Всъщност става и така - той махна с ръка и изведнъж се оказах облечен в къса тиролска поличка, бели три четвърти чорапи и тясна блузка с убийствено деколте.
- Хи, хи, хи - закиска се той. - А бе тия дни бях с една страхотна ... и както и да е.
Последва ново махане и мойта премяна премина в бял, та чак лъскав смокинг с червен пояс. От малък си мечтая поне веднъж в живота си да облека такъв, ама точно такъв смокинг. Вдигнах очи от себе си и Съзидателят ми се ухили от вътрешността на черен сатенен халат със златисти ревери.
-Така ми е по-комфортно.
Канапето беше огромно меко и луксозно. Седнахме, потънахме в удобство верния израз, а помежду ни се появи ниска, май сребърна масичка. На нея имаше, май сребърна кофичка, в която бутилка шампанско стърчеше от леда. Към нея беше добавена купа май - айде няма, ягоди със сметана. Явно идвах на себе си щот почти осъзнавах какво се случва.
-Глезиш се - отбелязах.
-Празнувам.
-Кое, смяната на времето?
-Напускането си. Днес е последният ми ден на Земята
-Да не се пенсионираш. Младичък за пенсия изглеждаш.
-Аз съм си младичък изобщо. Просто днес напускам земята и ще си търся кътче от рая или поне такова, което да превърна в рай.
-Това е прекалено налудничево дори за представите ми за Бог. Защо не започнеш от начало и не сътвориш бутилка хубав бърбън на мястото на тия амброзийки. А, и чиста чаша.
-Добре го каза - възхити се кандидат-отпускаря и посегна към квадратната бутилка появила се на масата.
Наляхме си щедри дози, хвърлихме две кубчета лед от кофичката, все пак нямаше 9 сутринта .
И полетяхме.
В първия момент така подскочих, че съдържанието на чашата ми оля панталона и скъпото канапе на суетния.
- Ж мъ извиняаш, ама казвай кат ша ги вършиш такива - заоправдавах се
- Нищо де - той махна с ръка и мокрите петна се изляха обратно в чашата ми.
- А, ще си налея нова и съм готов да те слушам.
Летяхме на двайсетина метра над най-високите сгради, бавно и спокойно. Гледката беше чудесна, времето по-скоро топло, алкохола определено хладен. И той започна
Знаеш ли аз наистина съм съвсем млад, а Вие сте първия ми опит. Признавам, търпя критика в не една насока, но кой е безгрешен? Да де трябва да съм аз, ама не съм. От друга страна имам не едно и две добри попадения. Какво ще кажеш за Анджелина Джоли? И Еверест, разбира се. И карнавала в Рио. О Рио!
-Чакай Еверест разбирам, но Карнавала и Анджелина Джоли? Нима си създал и тях?
-Разбира се, и не само тях, а и милиони други неща.
-Хъм, аз пък мислех, че работата на един Бог спира до сътворяването на човека, а след това той вдига ръце от нас, стои си на небето и ни гледа магариите.
-Та къде е в твойта история, забавната част?
О'кей, ето как стоят нещата. Всеки млад Бог е длъжен да създаде поне един свят, да го насели със себеподобни индивиди и да съблюдава развитието му до началото на тяхното себепознаване. След което той т.е аз съм свободен да пътувам из Вселените, да поживея тук там и когато разгледам и опозная световете да реша какъв искам за себе си. Като поулегна и се наситя на младежки лудории ще си създам свят по свой вкус и ще заживея там спокойно между обикновените хора като обикновен човек! Още от сега имам идея за един свят пълен с нимфоманки и лозя!!!
-Ууу -ще приемеш ли гости? - възбудих се аз. - Няма да досаждам.
-А ти ще ми направиш ли една услуга?
-С удоволствие.
-Стани ми заместник.
-Как го каза ?
-Заместник, бе човек.
Плъзгахме . Гледката беше чук.
-Може, за колко?
-Няма как, няма за колко. Аз излитам - ти оставаш. Пълни права и право за всякога и всекиго. Во веки веков! Амин!
-Става, къде да подпиша?
Мъжът ме погледна, сви устни и кимна на себе си, сякаш се уверяваше „да така трябва да стане". После щракна с пръсти.
-Честито!
-Как го каза?
-Ти си Бог!
-Не болеше.
-Е това е. - въздъхна Бог.-Виж трябва да призная, аз може би малко поизбързвам с напускането си, понеже вие сте по-далеч от себепознаването, отколкото аз от света на мадамите с големите. Ама нали знаеш -младост, хормони и не ме сдържа на едно място. Айде, ще бягам! А, ти подавай молба за напускане от старата си служба. Назначен си за мой пълноправен, пълномощен и т.н и др. и пр.Заместник на тази планета!
-Т'ва май е наистина, а ?
-Съвсем наистина е мога и да те ощипя, ако не вярваш. - предложи самоуволнилия се Бог.
-А сега какво трябва да правя?
-Ами забавлявай се! - той щракна с пръсти и усетих с всички сетива едновременно, че времето отоново тече. - Моят слуга Бармоломю ще се погрижи да навлезеш в работата, така да се каже, казвам така да се каже, защото откакто се помня, а се помня доста отдавна, между другото не помня да съм работил кой знае колко! - снажният ме потупа жизнерадостно по рамото - Е, аз ще тръгвам! Забавлявай се! - повтори разгонения създател и изчезна.
Ами ей така, изчезна. Канапето явно си знеаше работата, пердашеше уверено напред без да му дреме на облегалката. Все по-бързо и по бързо, но аз почти не се уплаших и не се напиках, щот бях си го стиснал с палец и показалец. Изведнъж разко забави и се спусна в малка планинска котловина с малка рекичка и малки полянки около нея и въобще добър дизайнер беше пипал тук. Оттатък реката беше поставено неголямо имение. Забявяйики скорост съвсем и снишавайки се канапето кацна на малка кръгла плащадка за кацане на канапета, преполагам. В единия и край(да бе, кръгла е - дреме ми) стоеше..... пфу.
Стоеше...........ами иконом. Точно както си го представяте, сух, висок, невъзмутим, стереотипно плешив с изражение крещящо „Да, точно така, НИЩО не изразявам". Униформата му само изглеждаше направена от плат, бях убеден, че отвътре е подплатена със стоманени листове, щот няма никакъв друг начин да стои толкова вдървено. И бях сигурен, че има бастун и още по сигурен къде е.
-Хм! - Изсумтяване от класа. Така не бих могъл да изсумтя и след години упражняване.
-Ъъ, здравей, аз съм новия ти господар! - заявих съвсем, ама съвсем неуверено.
-Хм! - отвърна сухара
- Стопанин на дома?
Повдигна вежда.
-Добре де ще се мотая наоколо, стараейки се да не нарушавам установените правила.
-Да се надяваме! - слугата се обърна и тръгна към къщурката.
Последвах го, покрусен и унил. Господстването ми над всичко живо не започваше добре.

До къщaта водеше пътека от цветна мозайка структурирана предимно във фигури на голи жени, предимно с големи гърди. Слугата, ако изобщо е уместно да го наричам така, вървеше пред мен, чуващ фанфари, които аз не долавях, но със сигурност ги имаше, съдейки по походката му. След около час бяхме прекосили !тридесетината метра до къщата и стояхме пред вратата. Тя беше огромна, от дебело, старо, тежко, масивно дърво. Изглеждаше по-скоро като стена, като нещо създадено с цел да не се движи. Изведнъж тя се отвори рязко, пантите изпищяха от усилието да я задържът около оста й.
- Закуската е готова, отдавна!!! - на вратата стоеше джудже, ама истинско - дребно, плещесто с огромна брада и с готварска престилка. - Затуй ли се трепя от зори, да ми се моткаш с твоите фанфари?
Гледаше и говореше само на Бармоломю. Явно още не беше ме забелязал а и май се надявах да не го стори. Уви.
-Оооу, тоя шъ да е новичкия, а? Речи бе господинчо, ли си ти 'ил не? Я го как е зяпнал, бутни му бе "Молмю юстата, ж изяде някое колибри!
-Добър ден. - май не реагирах особено адекватно, не че някой се държеше така.
-Тоя ше да е, само Бог мое да тури такъв тъпагьоз да му варди Битието! Ей, ела да те гостя една чорбица да са усвестиш, че все си зел дал.
Тук трябва да направя пауза в повествованието, за да ви разкажа малко за себе си. Не, че искам, налага се.
Роден съм...някой му пука...та стигаме до...тази сутрин..., не вярвах, не вярвах в нищо освен в себе си, световната банка, бъдещето на IT търговията и всичко написано от А. Азимов...последното не е вярно. Искам да кажа, че съм практичен и рационален човек и приемам теорията на Дарвин безусловно, дори със слепотата на искащия да вярва щот" инак изскачат много неудобни въпроси. Изведнъж се бях оказал в ситуация далеч отвъд най-смахнатите ми кошмари (освен може би оня, в който засядам за дълго в огромен асансьор с огромно канапе с палави млади дами от три раси.... а и с кашон Виагра).
Мозъкът ми беше отново в почивка и напълно го разбирах. Мънкайки несвързано се оставих да бъда натикан в къщата и нахранен с нещо топло, предполагам супа т.е чорбица. След някое време мъглата около мен взе да се вдига и започнах да чувам и виждам, а и от части да възприемам образи и фрази. След още някое време ми се поизбистри съвсем. От амоняк.
- Господарю, чувате ли ме, мигнете еднократно за да , господарю!
-Дай, бе, да му перна два шамара. Ж съ свести тутакси! Уная мойта Дрезла тъй са сапияксваше 'кат 'найде по-бабанка буца златце. Нея я первах по-кимберицата с кирката, 'ма тя си носеше шлем де.
-Господарю, още амоняк?
-Стига! - изведнъш настъпи влажна тишина.
Огледах се, бях в просторна и уютна кухня, без много прозорци и без твърде натрапчиви миризми, като на баба ми примерно, само дето тя ядеше от руум сървис.
-Мога ли да получа нещо силно за пиене.
-Бърбън?
-С бутилката
-Много добре - икономът изглеждаше направо щастлив да свърши нещо присъщо на амплоато му и драсна към бърбънохранилището.
-Усафери ли съ? -загрижи се готвачът.
-Моля?
-Дал' си читав вече питап?
-Да, да, само дето още не вярвам в това място
-Кат' искараш илядо годинки ша повярваш
-Защо аз??
-Кво ти?
-Защо Бог избра мен?
-Дреме ми кой ша е, ти пък к'во се косиш, ж си отживееш.
-Добре, но как ме е избрал, по какви критерии, аз със сигурност не съм подходящ за Бог, та аз собствения си живот едва управлявам, а как да направлявам съдбите на милиарди, не мога, не искам.
-Човек - изсумтя презрително дребосъка. - Дай ми на мен, да ме видиш..........раз, раз, оле. Той размахва позахабен чарпак явно не намирайки думи да обозначи как би се разправил със съдбините на света.
-'Ма то пък и не трябва - сети се Владимир като погуби човечеството. - Той света открай време сам си върви, 'що ж го буташ?
-Как така сам, нямам ли хич задължения?
-Ни едно, е освен тия на "Молмю - да не ходиш с чехли в градината и после в къщата, да ядеш ицата с лъжичка, таквиз икономски щуротии.
В стаята нахълта иконома с лъскав поглед и зачервен нос.
Беше успял да се натряска прилично за рекордно кратко време.
-Осемнай'с годишно! - той завъртя към мен подноса почти кокетно. Бутилката беше пълна.
-Хм, а ти с какво се напи? - ухилих се.
-Господарю!!! - отрони високомерно мухъла, придобил моментално изражение на пресен вдовец, посред родата на блаженопочиващата.
-К'во му се цупиш, то ти личи от хоризонта, бе мухъл!- Джуджето се кискаше заразително.
Толкова, че само след секунди бяхме хор. Нестроен, дрезгав, а от моя страна и истеричен. Джуджето се кискаше умело, с така набръчкано лице, че брадата му се вирваше напред и се люлееше подобно тупан килим. Предполагам, че наистина я почистваше по този начин..., а бе знам ли го, джудже. Икономът се хилеше по икономски, достолепно със себеуважение и без да вади бастуна от гърлото си. Утихнахме сред подсмърчания, хлипове и покашляния.
-Е, к'во пи? - повторих аз
-Портвайн, да я ...и помията, дотук ми е дошъл - и той сряза парче въздух над главата си.
-Пий един бърбън, де - подбутнах бутилката към него
-С удоволствие - сухарът с рязко движение напълни чаша за бърбън. Викна едно възторжено "Наздраве" и хвърли пиенето директно в стомаха си.
-Ти всъщност, що се наливаш с портвайн, кат' ти е чужд на душата?
-Понеже съм иконом! - сухарът реши, че ми е отговорил, а аз реших да не задълбавам в икономска психология.
-Налях и аз, наля си и малкия, повторихме ... няколко пъти.
-Наиш к'во вика лилипута - обърнах се по някое време към кокалестия.
-Ш' ти сваря езика чесън и аспержи сам йош аднъш ми речи лилипут.
-Не моеш аз съм Бог или поне и.д Бог. Та кат споменах и.д., има ли тук нейде длъжностна характеристика на позицията.
-Ей прост чевек, не му увира кимберицата! Нищо, разбра ли, нищо не требе да вършиш! -.
-Освен т'ва с демоните де, ама то си е от самодебе си. - Вметна готвача.
-Хлъц, к'ви демони бе, к'во за демони ми мърморите, това аз няма да позволя да ме пързаляте, не няма да допусна аз.
-Е, т'ва да, т'ва верно, ма то си е от самосебе си, нал тъй?
-Кое т'ва бе, не можеш ли да говориш?
Изведнъж в мътните им зачервени очи проблясна въпрос. Двамата поклатиха глави в завиден синхрон и произнесаха. "Нее, не мое да не ти е казал".
Изведнъж ми стана тясно ... и задушно ... и притеснено.
-Не е, слушам ви
-Бе, мое и да не, той накрая 'се беше изтрещял. - джуджето се почеса по носа.
-Я щракни с пръсти
-Що?
-Щракни, щракни, ша разбереш.
Щракнах. Мълчахме, дълго, гъсто и тежко.Не исках да питам нищо
-Лошо - почеса клюна иконома.
-Я бре, момко, щракни пак - малкия ме молеше.
Щракнах. Нищо. Съвсем не ми се щеше да разбирам защо това е лошо
Ей са вече сме таковани, откъм гърба! - малкия дръгнеше носа си толкова енергично, че скоро щеше да го запали. Ще трябва да оправим нещата. - иконома удари по масата и събори туршията от камби и пащърнак, която джуджето ни беше поднесъл за мезе.
Сега най-накрая ми кажете как стоят нещата? - вече бях ядосан и уплашен едновременно.
Джуджето лисна една чаша бърбън нейде сред брадата си, прокашля се, изхрачи се в една близка ваза и почна:
Бог е закрилник на този свят и бди над него, та нивга нечестивите да не го покварят. Докле е неговата милост върху смъртните и грешните, блажени са те, и не ще ги застигне извечното зло.
Той млъкна, погледна ме и съобщи:
А твойта десница не ще да пали.
Да няма някакъв трик. - попитах с надежда
Тц - взе думата сухара - При всяко щракване трябваше да се появи нещо, за което мислиш в момента. Дори да не мислиш за нищо, подсъзнателно има нещо, което желаеш. Разбираш ли даже главата ти да е била съвсем празна докато щракаше тук пак щеше да се напълни, ако не друго, поне с блондинки, капиш?
Ахам, ако пожелая нещо много силно и щракна?
Па пробай - обнадежди се дребния.
Затворих очи и започнах да си представям модела на ферари "Енцо". След като бях си представил и най малкия детайл, отворих очи и щракнах. Нищо.
Тишина.
Пълна.
Джуджето лисна пълна чаша бърбън връз брадата си. И иконома. И аз.
Въздухът върху масата затрептя, бавно, тромаво в средата й се оформи въздушен вихър. Започна да се завърта все по-бързо и да потъмнява, да почервенява, да придобива плътност. На масата малък, червен, симпатичен Енцо направи два оборота около оста си замря.
- ... си ... - каза Владимир.
- Ахам! - съгласи се иконома.
- Все пак е нещо - възразих неуверено
- Ташаци - джуджара беше съвършено пиян.
- Ахам - потвърди иконома.
- Защо да не е?
Сухара лисна още една (от новата бутилка) прокашля няколко кофти звучащи засядъха из гърлото си и започна:
- Тъй, представи си Армагедон. Пълчищата на преизподнята са изпълзели и идват да погубят света. Възправяш се ти в сияна броня ...
На жаби и мухи - изкикоти се брадата.
... срещу онзи чието име не требува да се и т.н и стоварваш десница към него със светкавица да го поразиш и к'во? След половин час докато той ти доизсмуква костния мозък, го удря искра и му опърля три косъма.
Капиш?
- Това беше някаква история за лека нощ за непослушни малки богове.
- Не, момко - поклати манерка сухара. - Т'ва е грубата действително в момента в който се резчуе, че Бог е младеж, чието върховно чудо е количка от мачбокс серия.
Ливнах една пълна. И те.
Как пък все на мен най-големите лайна? - Плачеше ми се. - Как пък се, ама се на мен, ама най-големите? Мислете де, пияндури скапани, трябва да има изход, винаги има нал тъй?
- Тц - джуджето изпусна канчето, от което пиеше и заспа на стола си. Иконома ме погледна, сигурно виждаше поне три мои образа, защото присвиваше очи в опити да разбере кой е истинския.
- Възможно е не съм сигурен. Сигурен съм, че ако има решение и ако някой го знае, то аз знам кой е човекът. Клара Парясницата.
- К'ВО, КЪДЕ, КАК, ЕЙ!
Джуджара беше скочил върху масата и беше надигнал канчето, готов да продаде мизерния си живот, ако не скъпо, то поне не съвсем на загуба.
Спокойно, ей извинявай, забравих, че си тук за момент. Няма да й споменавам името занапред.
- Дърт мях, мухлясала торба, гнили кокаляци, простак! - готвачът беснееше и тропкаше с меки плюшени пантофки по масата, което определено не даваше търсения от него ефект.
Какво пък толкоз стана мислих си аз.
- Хм, хм, хм, хм, хм, хм - обясни вехтия
Готвача още беше на гребена на адреналина, скочи от масата, направи бърза обиколка на стаята, би разкошно воле на непреценила ситуацията котка, наля си ново канче, седна и заговори на слугата:
Искаш да го водиш при нея, нал'тъй? - помълча. - Не мога да го направя, даже да искам, а не искам. Икономът вдигна поглед и сви рамене.
- Не го искам от теб, аз ще ида с него.
Добре, аз ще пазя къщата - джуджето изглеждаше облекчено и гузно.- Нал'тъй, не мое я оставим без хич чиляк да я чува? Ша требва да седя тув язък, инак 'се я бех утепал, въшлата ниедна.
Въпреки краткото ми познанство с Владимир(и купчината алкохол в тумбака ми), успях да констатирам любопитна зависимост - когато почне да говори смешно, иска да обърнеш внимание на звученето на думите, за да ти убегне смисъла - май.
Звучеше облекчен. Аз бях угрижен, много.
- Е, тръгваме утре призори, да поспим - скелетонът се изправи.
- Утре къде всъщност ще ходим.
- Далеч - джуджето наведе глава и излезе
- Какво стана? - попитах.
Икономът ме погледна, понечи да каже нещо преглътна и предложи:
- Да лягаме утрото вече е близо.


Не помня как съм легнал, но помня защо се събудих. Пожар в пустинята, гореше пясъка, дюните пламтяха като великански клади, топяха се от жегата, която сами излъчваха и се карамелизираха.
Събудих се със свистене, което би било ужасен вик, ако беше останала поне капка влага в гърлото ми. Изправих се в леглото и се заозъртах, от голям прозорец проникваше смътна лунна светлина, но не ми показваше нищо познато. Изведнъж като в реклама на холивудска продукция, клип с най-запомнящите се моменти от предишния ден избухна в мозъка ми. Нямах време за повече ретроспекции, трябваше да пия вода, веднага . Очите ми все още работеха извън всякакъв синхрон в следствие юнашкото напиване за добре дошъл, което се превърна в напиване за "Сега я втасахме".
Клатушкайки се с разперени раце, воден повече от инстинкт, отколкото от зрение се добрах до кръгла дръжка на вратата. Отворих и се озовах в сумрачен коридор. Аз бях в дъното, преди моята стая имаше още две и слаба светлина в самия край на коридора. Поех неуверено напред с идеята, че накъдето е светлината, неизбежно е и водата. Светлината идваше из зад завоя в края, на коридора. Окуражен, ускорих хода, завих и паднах по стръмно вито стълбище. Няколкото безконтролни кълба съвсем ме извадиха от строя и лежах десетина минути в опит да установя какво ми се случи и какви поражения съм понесъл. След като се размърдах и установих, че нищо не ме боли до степен на писъци и почти нищо не пука при движение успях да се огледам. Бях паднал във малкия салон току пред входната врата. В този момент се сетих за фонтана в страни от алеята водеща към къщата. Краката ме понесоха натам. Отворих входната врата и тръгнах по алеята. Не бях изминал и десет метра, когато чух плач. Спрях и се ослушах, идваше иззад живия плет на няколко метра в вляво от мен. Пристъпих натам със затаен дъх. Владимир седеше на каменна пейка по нощница, с тлееща лула в краката си и лице захлупено в дланите. Плачеше тихо, отчаяно, за себе си.
Стоях по гащи пиян, уплашен и жалък. Обърнах се тихо и се прибрах в къщата. Когато стигнах пред стаята си спрях. Стърчах с ръка на бравата дълго, много дълго. Ще ми се да кажа, че мислех, но бих излъгал. Просто в момента, в който видях малкия да плаче, осъзнах колко съм уплашен - рязко и болезнено, през плът до кокал. Предполагам след това съм легнал и заспал.

Кукуригаше петел, веднъж, дваж ... на третия път пантите изскърцаха от усилието да задържат вратата около оста й. Явно това си му беше маниера на боравене с врати.
- Ако не си се облекъл след три минути; ще го завършиш връз коня!
Джуджето беше изтупано в сиво зелен костюм кат за сафари... или дълъг път.
Вратата полетя в обратна посока и не събори стената.
Смокинга, който носих предната вечер беше изчезнал, едва ли магически. На един стол беше поставен комплект дрехи, чиято нелепост осъзнах изцяло едва, когато застанах пред огледалото. Чух гърлен джуджески рев и спрях да се чудя, колко точно смешно изглеждам. Предполагам дрехите бяха подобни на тези ,които носеше готвачът, но някак ми придаваха завършен вид на пишман турист.
Взех стълбата по начина познат ми от предната вечер, направих ловко кълбо и се изправих разтривайки само глава и един лакът.
Разгеле - изръжа Владимир и излезе.
Утрото беше ранно, мъгливо и махмурливо. Иконома се суетеше около три коня. Не бях видял конюшна снощи, всъшност не бях видял нищо освен кухнята и стаята, в която не умрях от среднощна жажда. Преглътнах въпроса си. Не исках да ми се подиграват от толкова рано. Исках да запазя поне капка достойнство. Придадох си спокоен и свеж вид. Обърнах се към брадатия и заявих:
- Аз съм готов. Потегляме ли ?
Из устата ми радостно изпърха облак винарки.
Двамата избухнаха едновременно. Опитах да подтисна смеха си. Съумях за около секунда и половина. Когато започнахме да грухтим хриптим и кашляме, джуджето събра дъх и отговори:
- Първо 'ш проверим к'ва чорбица мое да изтрепе тая гад в юстата ти.
След около по две чорби и една бира бяхме на седлата и потеглихме. След един час ме боляха места от тялото, за които само ден преди това бих се заклел, че е невъзможно да болят. Час по-късно реших, че вече е неуместно да се титилувам мъж. Когато слънцето спря на върха за обяд и икономът обяви, че и ние ще сторим същото, паднах от гадното животно върху най-натъртените си части. Изревах със сълзи в очите и замахнах към него щракайки рязко с палец и среден пръст, чу се пукот от щракането и "пук" от превръщането на коня в канапе.
Ха - джуджето.
Хм, хм, хм, хм, хм, - сухара
Извинявайте, ще го платя! Чий беше?
Твой - ухили се джуджето - не, че някой му дреме. Просто щракни пак и го върни. Във въдуха, хайде.
Ще опитам!
Не опитвай, направи го - посъветва ме сухара.
Приближих се към канапето и го огледах. Беше близнак на това, с което Бог си отиде. Седнах и изпитах познатото приятно чувство на потъване в уют и разкош едновременно, подсилено от удоволствието да поставя горящото си подгърбие в нещо комфортно.
Щракнах.
Нищо.
Пак.
Пак нищо.
...И пак, и пак, и пак.
Да бутнем - предложи иконома.
Гамен! - презря го Владимир.
Ми к'во да правим? - Отчаях се аз.
Ми шъ хапнем и после си яхваш дивана и с нас - тросна се маломерния.
Не, аз няма да помръдна, докато не разбера къде отиваме. И защо?
Двамата се спогледаха. Икономът кимна на готвача и той му върна. Двамата дойдоха и седнаха от двете ми страни на дивана-кон.
Трябва да почна от далеч - подхвана достолепния - да речем, от мястото. Защото не се намираме съвсем на Земята, поне на никое от местата отбелязани в атласите по география.
-Я, докато му палниш глъвътъ, яз да си гална шкембака.
Джуджето отиде до коня си и извади от един джоб на седлото някакъв сгънат плат. Приближи се със разширяваща се прогресивно с всяка стъпка усмивка, спря на два метра пред нас и замахна с ръце напред и нагоре. Платът се разгърна и осъзнах, че това е покривка, която джуджето разтилаше върху... внезапно появила се, сякаш изпаднала и изпод плата маса. Готвачът, с почти разцепена от ухилване глава приглади несъществуващи гънки по коприната и ме погледна тържествуващо. Аз сдържах смеха, напиращ при вида на десена й - бяла на зелени жаби и жълти мухи. Бях прехапал отвътре едната си буза и стисках, докато усетих топла сол да овкусява устата ми.
Гаспачо - изкомандва Владимир - студено пушено пиле, сирене и бира. Да и чадър, ако може.
Не се изненадах, когато поръчката се появи в изящни блюда със съответните прибори за трима. Джуджето се почеса по брадата и посочи пилето. Върху него кокетно се мъдреше розово коктейлно чадърче. В устата ми вече църкореше струика кръв, а и Бармоломю преглъщаше странно и се опитваше незабелязано да откъсне парче месо от бута си!
Икономът внимателно взе чадърчето и с крайно сериозно изражение го забоде зад ухото си.
- Искам огромен, два метра чадър, ако можее - джуджето ревеше втренчено в пилето, сякаш то олицетворяваше покривката.
Нещо над главите ни изсъска и в пясъка се заби огромен чадър, освен по размери - двойник на симпатягата, красящ клепара на сухара. Титанът беше затворен и се заби със зверска сила на инч от десния бутуш на готвача. Той отскочи на шест фута и се втренчи в заплашително поклащащия се розов коктейлен чадър.
- Добре де, знам, че не беше нужно да крещя. - опита да успокои умбрелата Владимир.
- Никак зле - отбеляза скелетона, надигна потна халба с една ръка, а с другата осакати пилето.
Владимир се покатери на дивана и замляскахме. След двадесетина минути допивахме бирата и пушехме дебели пури.
- Бях стигнал до мястото, преди да бъда така приятно прекъснат от уважаемия ми приятел - подхвана икономът.
- Блий' ия - изломоти готвачът, зает освен с пурата си и с усърдно изчовъркване на парченца пиле от междузъбията си с помоща на дръжката на малкото чадърче.
- Намираме се на Земята, но на около 13,000 години преди твоето време със сигурност в Европа, почти съм убеден - Франция. Това място/време си е избрал Бог за резиденция.
- Май сме заседнали далечко от вкъщи - измърморих с буца в гърлото.
- Зависи какъв превоз ползваш. Ще бъдеш ли така добър, да правиш коментарите наум, а въпросите да задаваш след като свърша?
Замълчах.
- Той прекарваше тук приблизително половината от времето си. Останалото време пилееше на земята т.е в твоето време.
Икономът издуха облаче дим и се вряза в нещо което не виждаше с очите си.
- Отначало тук беше съвсем спокойно и уединено място за покой, откъснато от потока на живота. После един престарял магьосник, комуто светът отдавна беше престанал да е удобно място за живот, помоли Бог да му позволи да живее тук.Бог се съгласи и направи огромна грешка, защото създаде прецедент.
Джуджето избълбука в халбата, довърши я и попита, през доволно уригване:
- Дек бе, го е построил тоя прецедент?
- Джуджарска му работа! - възмути се Бармоломю.
- Да тъ шибна ли моментално по узкуфялата кратуна -размаха халбата готвача - ил да изчакам йощ едно изречение?
- Прецедент е отсъждане на, което след това могат да се позовават и други. Горе долу.
Намесих се преди да стана жертва на конфликт, в който аз бях по средата т.е в средата на канапето.
Владимир изсумтя и си поръча още една халба. Пробвахме и ние. Стана.
- Скоро тук се струпа тълпа от същества, за които Земята вече не беше дом, благодарение на "човешкия прогрес"!
Точно така го каза с кавички и удивителен. Исках да кажа нещо, но го преглътнах. Той продължи:
-Появяваха се все по-често, по-многобройни, по разнообразни. Идваха хора, елфи, джуджета, глупави тролове, следващи джуджета. Идваха гноми и върколаци, та дори и домашни духчета. Оазисът се превърна в пазар. Бог не можеше да ги върне на земята, но не искаше да загуби усамотението си. И тогава ги изпрати една година напред. За да не пречим и ние и малкят свят от бегълци, които сам се беше оформил той направи, така че тези две години да се повтарят - завинаги. Нещата стоят така от около 300 години. За да не са съвсем откъснати двата малки свята, той постави един портал, който да ги свързва. Там отиваме.
Мълчахме.
- Сигурно чакаш да задавам въпроси? Ще задавам, но по-късно. Първо искам да смеля чутото до тук.
- Умно - отсъди Бармоломно - . Виж джуджето. - Обърнах глава и видях Владимир да спи с бира в ръка и да изпуска обилно лиги връз брадата си.
- Мда - заговори на висок глас икономът. - Вярно, че днес ти е ден за пране.Ще я сапунисваш ли?
Джуджето ни изгледа с мътен поглед и се тросна:
- Запиши ми я да се смея после кат' хвана някой да ме гаделичка.
Стана и разтреби масата т.е просто дръпна рязко покривката и я сгъна.
Икономът ме погледна:
- Искаш ли да споделим коня ми?
- Не, но нямам избор.
- Хайде.
Потеглихме отново. Всичко останало изчезна.
Погледнах канапето и попитах:
- След като, някак успях да превърна коня си в мека мебел може би има надежда нещата да се оправят.
- Винаги има - отвърна икономът.








Пътъувахме до свечеряване, тъкмо бях почнал да се чудя няма ли да спираме за нощувка, когато след билото на поредния хълм видях в подножието му кокетна бяла беседка. Не беше нужно да питам, осъзнах, че тази беседка е по някакъв начин врата към света, в който отивахме. Спряхме досами нея, аз се опитах да раздвижа краката си и съм почти сигурен, че един от пръстите в левия ми ботуш мръдна. Толкова. Свалиха ме от седлото и ме хвърлиха нежно на земята. Икономът се зае да разседлава конете, джудето набърчи чело в търсене на подходящо вечерно меню, а аз си псувах кротко легнал на тревата. Вечеряхме в почти пълно малчание, нарушавано само от някой спорадичен мой стон и честички шумни пръдни от Владимир. Заспахме без да поставим часови, сигурно така се прави само в филмите, не питах. Сутринта ме събуди конят на Бартоломю, заел се да ми прави прическа с рецзи. Станах и почнах да тоямозя готвача да става и да поръча кафе. Джуджето измърмори в просъница, че днес няма яйца щот кокошките имат запек и отвори очи. След малко пиехме кафе със сметана в най-фин(поне на мен така ми изглеждаше) порцелан стоешком, щот канапето остана далеч назад, а покривката разполагаше само с маса или още беше сърдита на джуджето. Бармоломю остави празнати си чаша с изражение на сериозно запечен, комуто предстои решителен двубои в тоалетната и изрече през въздишка:
- Хайде!
Настанихме се в беседката и зачакахме. Въздуха бавно се замъгли, после се размъгли и показа съвършено различен пейзаж. Тази беседка или пък сега беседката се намираше насред розова градина, гъста, ярка и ухайна (идея повече от поносимото)
- Хайде да се махаме оттук! - тази миризмма се вмъкваше в мен дори през отворите, които мислех, че стягам херметически.
-Тц - спря ме на прага Бармоломю. - Ако настъпиш една роза си пътник към голямата скука с билет с резервирано място.
-Ахам, без парашут - ухили се Брадатия.
-К'ви ги плещите бе?- Бях им свикнал и не се дразнех, но не разбирах какво казват.
-Клара Парясницата, която между впрочем по настоящем се титилува с гръмкото Кейт, направо разкатава всички, достатъчно глупав да навреди на някое от любимите й розови храстчета. Тя говори с тях, знаеш, споделя им тайните си и те тяхните с нея.
- Бог нарочно я шибна тук тая беседка- врата между двата свята - за да ограничи досадниците, нещо като КПП, само дето не пропуска. Клара му беше сърдита няколко века. Оказа се, че той е бил прав да постъпи така т.е подейства. След първите няколко статуи на гномове, джуджета и т.н желаещи да прекосят границата рязко секнаха. Е и аз не съм доброволец - обобщи Бармоломю
-Искаш да кажеш, че не можем да мръднем от тук, защото няква мацка ще ни вкоченяса.
-Умен е - отбеляза джуджето - всичко е фанал.
-И така до кога?
-Докат' ни извадят.
Стоях и дишах рози.Мълчахме. Джуджето извади лулата си, забележителен представител на вида си - дълъг дървен накрайник, задължителен по съображения за безопасност и глава колкото човешки юмрук, отпред на която някой старателно беше изобразил джуджето със същата лула в уста. В средата имаше стъклена ампула пълна с течност. След всяко пушене течността променяше цвета си от безцветно към мръсно, мътно кафеникаво. Още не бях виждал как я разглобява и сменява филтъра. Икономът стоеше неподвижен в мъченически неудобна поза и сумтеше на равни, досадни интервали. Доколкото ги познавах това им поведение издаваше някаква нервност, безпокойство. Аз не бях. Доскуча ми. Зазяпах пейзажа. Бяхме освен на средата на розова градина и на средата на Градината на градините.До хоризонта се простираха алеи, лехи, паркове, живи плетове, лабиринти от ония шантави фризирани храсти. Имаше фонтани, водоскоци, водопадчета, канали.Имаше много статуи особено в близост до нас. Беше по-грациозно и безвкусно дори от френски рененсанс. Твърдата и неудобна беседка - тормозеща наяздения ми гъз, се беше кюфнала на най-високото място в ландшафта. Беше малък платовиден хълм на чиято отрязана част беше се настанила розовата градина, а на полегатите се бяха статуизирали стотина неудачници. Иззад един фризиран жив плет се показа фигура на мъж крачещ разсеяно и без ентусиазъм. Изревах нещо от рода на: "Я,я", скочих и заразмахвах ръце като " Шамана прекалил с марихуана". Крачун и малчо се присъединиха и скоро лудешкия ни танц бе оценен с повдигнат по всички правила среден пръст и нарочно забързване на походката с цел да се отдалечи по-скоро от нас. Спряхме объркани акцията по привличане на вниманието и се заоглеждахме с вида на мормон, комуто обясняват идеята за моногамията.
-Ко бяши туй? - възмути се Владимир.
-Още един любител на статуи - предположих
-Хубава работа, стотина години и нравите вече западнаха до нивото на цивилизования свят.
-Осъзнавате ли, че тук можем да стоим, докато умрем от първото, от което се умира при стоене в беседка. Трабва да направим нещо - човек трябва да е бунтар, по-малко, по някога, в подходящия случай, ако е безопасно.
-Ми давай, ти си Бог, ние сме простолюдие - подкани ме полуръстовия.
-Кат си смелчага.
-Не мога ли, а кой съм аз, Бог съм - разбра ли бе, ревльо дребен.Излизам от тук и никой не може да ме спре.

Преди джуджето да измисли подходящ отговор бях прекрачил беседката и бях нагазил в розите. Секунда по-късно крещях от всички тези бодли по прасците ми, и по бедрата ми и там. Млъкнах, захапах незарастналата рана от вътрешната старна на бузата си и продължих. До края на плоската част на хълма имаше тридесетина метра, но бяха и най-дългото разтояние, което бях изминавал някога. Всяка крачка добавяше нови центрове на болка под кръста ми. На седмата крачка се сетих да сложа ръце пред чатала си и успях да остана мъж. Продължах да вървя, болката се усилваше, отхапах парчето буза, което бях захапал, захапах ново. Имаше десет метра до края на градината.
Времето течеше някак бавно, за разлика от сетивата ми, изострени до краен предел. Усещах поотделно всяко ново забиване и раздиране. Осъзнах. Бяха някакъв вид ужасно разклонени храсти с грамадни остри и закривени като куки в края бодли. Опитваха се да ме спрат с не по-малко упорство от моето да премина. Протягаха се почти до изтръгване от корен за да оформят най-гъстата стена от преплетени клони пред краката ми. Тонове адреналин се вливаха на мощни тласъци в кръвта ми, разбивайки с безцеремонни шутове преградите на страха и болката. Пулсът ми размахваше чукове в ушите, преплитащите се около мен клони съскаха, а парчетата разпорен плат и плът по мен стенеха. Направих следващата крачка, чух се да крещя. При следващата бяха успяли да оплетат здраво левия ми крак, дръпнах с все сили, залитнах и паднах. Вече съвсем живи и целенасочени, бодливи, гъвкави змии се впиха в цялото ми тяло. С длани на лицето и лакти подпрени в пръста се опитвах да се надигна. Дълго, жилаво стебло с яростен замах се опита да се увие около врата ми. Имах късмет, че ръцете ми бяха на лицето и то не успя да оплете плътно шията ми, а се омота около китките и тила. Виещ в безконтролен панически ужас скочих на крака със сила каквато не притежавам, буквално изкоренявайки околните растения. С три гигански скока стигнах края на отсечената част на хълма и продължих на долу по склона късайки и хвърляйки растенията, които още бяха по мен. Когато се отървах от всички спрях на една чакълена пътека и се огледах. Сивият ми вълнен панталон за езда беше се превълнал във вишнево червена пола на ресни. Единият ми крак беше останал бос, а другият в разпарчетосан ботуш, пълен с кръв, въпреки, че течеше от всякъде. Парчета одрано месо висяха от краката ми, различни от панталона по белезникавия цвят на плътта. Над кръста положението беше малко по- добро. Мъничко.
Светът се раздвижи и замъгли. Осъзнавайки, че губя съзнание от загуба на кръв опитах да пропълзя възможно най-далеч от розите. Пропълзях.Мъничко.

ххх ххх ххх - - - Казвам се Катлиин Сноу. Живея на ..... мамка му, колко пъти трябва да започвам отначало. Вие наистина сте тъпи, бе хора. Всичко стана както го обясних девет пъти до сега. Просто ме заключете нейде по-далеч от вас. Или ме пуснете, да по-добре ...
... Тук прекъсваме мис Сноу за секунда. Колкото да уточним, че тя крещи в полицейско управление в родния и град с около 250 хил. жители в един щат. В Средния запад, в САЩ, в Северна Америка, Земя.
Ядосана е щот излязла внезапно на средата на оживено кръстовище и предизвикала верижна катастрофа, отивайки на работа в осем сутринта. Добър повод, като помислиш. Вбесена е щот обясненията, които дава за инцидента са малко ... объркващи за униформените й слушатели. Те и докараха тестове за алкохол и наркотици и прихиатър пристигащ до 25 мин. Всъщност нека чуем ...
- Тъпунгери, малоумници, носите си грозните дебели глави за украшение. Що за ирония сте вие, а?
Стаята беше пълна с полицаи, но полека се изпразни, твърде шумна беше задържаната. Остана само разпитващия лейтенант и един млад сержант, който не успяваше да отлепи поглед от краката й.
- Вижте, мис Сноу, сега ще дойде лекар, с когото да поговорите. Междувременно ще Ви оставя да помислите и серж. Липс ще ви донесе кафе и нещо за хапване. Така добре ли е?
- Да се ебеш селски! - отвърна мис Сноу с усмивка.
Лейтенантът тръсна глава от шока и излезе.
- Искате ли нещо госпожице. - попита серж. Липс бедрата й.
- Нали не очакваш отговора да дойде от там, където си се вторачил.
- Да в торбичка - вдигна поглед той - какво казахте да има в торбичката.
Кейт го изгледа невярващо, въздъхна и каза:
- Кафе - черно и не е нужно да го слагаш в торбички, благодаря.
След малко докторът пристигна. Елегантен до подробности, приблизително 35 годишен женкар, прецени го Кейт. Би бил симпатичен, ако не се стараеше толкова явно да показва че е.
Докторът се намести отсреща на Кейт и започна.
- Каква сутрин, а Кейт! Аз съм др. Уолас и съм тук за да ти помогна да се разбереш с момчетата отвън, които чух си изкарала извън нерви както и те теб. Как се чувстваш?
- Много нервна, много объркана, леко гладна.
- Искаш ли да хапнеш нещо т.е поничка - ухили се психиатърът.
Кейт мразеше ченгетата в момента и баналната шега й допадна. Тя се усмихна и поотпусна.
- Не благодаря, нека караме нататък.
- Добре. Ще се наложи да чуя от теб какво се случи тази сутрин. Знам, че ще ти е енти път, но няма начин.
Девойката въздъхна, тръсна глава и започна ... пак.
- Излязох за работа към 7:30 на Главната улица бях към 8 часа на един светофар, слушах Лимп Близкит. Фред Дърст едва се преборваше с обичайният, сутрешен градски шум. И изведнъж, ама наистина рязко като щракане с пръсти всичко спря. Хората, колите, механизмите, електрониката и вятърът. Стоях вцепенена и недоумяваща известно време, после слязох от колата и тръгнах по шосето оглеждайки хората, те бяха най-странни, страшни. Приличаха на.... - тя замълча и наведе глава към ръцете си. Беше свила юмруци и впила късо подрязани нокти в дланите си. Отвори ръце, разгледа малките сини полумесеци, вдълбани в тях и чак сега я заболя. Вдигна поглед към лекаря сви очи и успя да улови изречението, което беше изпуснала. Психиатърът го забеляза и го отбеляза наум. .... - На нищо, няма добро сравнение.. .Загубих представа колко, поне за мен, време е минало. Въртях се в кръг на средата на кръстовището и плачех от страх, когато тръгна. Сребрист Форд летеше срещу мен, жената в него опита да ме избегне, но навлезе в платното за насрещно движение и се удари в микробус и после не знам, губят ми се нещата.
- Хм, интересна история. Взимаш ли някакви лекарства
- Не съм луда, поне не до днес сутринта. Пия ранитидин за гастрита ми и аспирин веднъж на три месеца. Здрава съм като ... не съм осъждана. Родителите ми не са подлагани на експерименти в колежа. На сегашната си работа съм от три години. Не пия, не ползвам наркотици. Не ме е зарязвало гадже наскоро, да имам редовен сексуален живот, спя с съсед два етажа под моя, без ангажименти. Тук съм от четири часа отговорих по десетина пъти на всеки от въпросите. Нека продължим нататък, ако имате други, защото ми дойде в повечко и съм на границата на нервен срив, цялата треперя, скоро ще избухна и ще можете с чиста съвест де ме определите за психически нестабилна и да ме набутате в лудница, за да ме дрогирате докато установите, че съм луда наркоманка, в каквато можете да ме превърнете за три месеца на такова място.
Кейт млъкна. Дишаше спокойно, изглеждаше спокойна, като насред следобеден чай с мама и леля Как И Беше Името. Психиатърът вдигна вежди, после ги спусна, после изкриви единия край на устата си - левия, после каза:
- Ако не искаш да те мислят за луда, защо разправяш, че времето е спряло тази сутрин, дори и да се е случило? Какво отношение очакваш - лейтенантът да хукне да гони неизвестни извършители по обвинение "гъбаркане с реалността"? Каквото сееш, такова ще пожънеш, момичето ми. - докато говореше докторът не свали от лицето си насмешливото изражение.
Момичето ококори очи и си повтори наум думите му, след което поклати глава недоверчиво.
- Ти или си най-глупавия психолог на света, или въобще не си. Никой лекар не би дразнил допълнително един афектиран пациент.
- Мисля, не, убеден съм, че си здрава, като млада пантера. Хи - хи - хи…- закикоти се докторът.- Щях да кажа юница, ама се усетих навреме.
Девойката се дръпна назад в стола си.
- Всъщност съм много добър психиатър и съм човек преживял много. Чувал съм истории доста по-шантави от твоята и някои от тях не са били разказвани от болни хора. Моя съвет е да дойдеш с мен за преглед, след това ще ти кажа истината без увъртания, и ще решим как да се справим с властите. Мога да те измъкна оттук още сега.
Хайде. - съгласи се момичето, - да вървим.
В крайна сметка Кейт си призна диагнозата, която докторът й постави, спомни си симптомите, които той й изписа и изцяло промени показанията си. Според новата правилна версия тя въобще не помнеше какво се е случило, а всичко наприказвано дотук полицаите с охота отдадоха на шока. Последиците от катастрофата бяха няколко посплескани автомобила, няколко понатъртени шофьора и купчина ядсани застрахователи.

Едно ухо се заслуша. И чу писък, надвишаващ всички други. Събуди мозъка и докладва. Беше се появил писък, по-силен от всеки от векове насам, писък на съзнание на кръстопът между "искам" и "трябва". Едно око се отвори и потърси този, които се канеше да падне и пищеше на ръба, преди да прекрачи напред по своя воля.
Няма друго животно, което да се лови по-лесно от човека. Просто му дай достатъчно време и той сам ще си измайстори капан, ще си сложи примката и ще я захапе. Е, мишчице, чух те, идвам.




Сънувах розите. Сънувах с цветове, с миризми, с болка. Всичко се повтаряше до момента, в който успях да се изскубна. В съня не успявах. Убиваха ме, много пъти. Веднъж успяха да докопат врата ми и разкъсаха артерии и вени. Веднъж избодоха очите ми и ме пуснаха да се лутам без посоки, като в играта, която играехме като малки "Сляпа баба". Лутах се без да знам къде да избягам, докато ме убиваха. Повечето пъти просто силите не ми стигаха да се отскубна от прегръдката им и ме оставяха да лежа кротко, да чакам кръвта ми да изтече. Пищях, плачех, хълцах, мълчах, докато всичко свърши и започне от начало. Вече не бях човек, бях само неописуем страх, ужас и едничка мисъл - "Вкъщи, вкъщи, вкъщи…" .
Събудих се. Пищях, изкочих от леглото и заподскачах из стаята. Спрях да пищя и подскачам. Огледах се, бях в моята стая, моята стая. Разперих ръце, сякаш да почувствам това, че съм тук. Стоях около минута така. Бавно успокоих дишането си. Въртях се с все още разперени ръце. Явно беше. Истинско. Бях в къщи. След малко на гърба ми щяха да наскачат глутници въпроси. Сега имах нужда от малко спокойствие. Тръснах глава и отидох в банята. Удържах под студената вода поне 10 минути. Излязох с една мисъл: "Облечи се." След 10 минути вече облечен, обръснат и миришещ на чисто, закусвах с огромен апетит. Бях предупредил Въпросите да стоят в ъгъла и те стояха. Довърших закуската, налях си чаша кафе, запалих цигара и взех мобилния си телефон, който до този момент лежеше на масата. И толкоз с безтегловността. Имах 10-тина неотговорени обаждания. От последните 2 дни! Наистина ме е нямало 2 дни!
Два дни! Опитвах се да мисля възможно най-бавно. Преглеждах кой ме е търсил. Шефът. 4 пъти първия ден, 2 пъти втория. Марк - най-добрия ми приятел. По веднъж на ден. Имаше още 2 повиквания от колеги и един непознат телефонен номер. Имаше и едно текстово съобщение от Максим - момичето, с което излизах напоследък. Гласеше: "Иди се прегледай, не ми се обаждай" - беше от понеделник сутрин. Всичко беше започнало в понеделник сутрин. Почудих се, как ли е минала неделя вечер. Усмихнах се криво. Знаех, че пия повечко, доста. Майната й на Максим. Аз поне се напивах и излагах като самия себе си. Тя размахваше безсрамно нескопосан френски акцент, само защото името й беше женско единствено там. Май..... знам ли. Правеше се на девойче-французойче, искаше да знае кога ще стана главен редактор и не искаше да сваля сутиена си, ако е отгоре, щот й увисвали ( забележително добре оформените- "нямаше такива в каталога, сама си ги измислих" ) гърдите. Сепнах се. Майната й на Максим. Мислите ми се върнаха към преживяното там. Къде беше там? В главата ми и съветът на мис Бюст - уникат беше навременен или.....нима...... в друг вълшебен свят . Не можех да реша, но там беше така реално, колкото и тук и сега, като тази шибана маса пред мен. Може ли да се изперка чак толкоз?
Изпих си кафето и отидох на работа.


Запознах се официално с шефа ми две седмици, след като почнах работа. Той се върна от отпуск, нахлу в редакцията енергичен, отпочинал. Забеляза ме зад стажантското ми бюро в ъгъла, в дъното, и отговаряйки на предимно сексуални закачки стигна до мене, протегна ръка и поздрави:
Здравей, момко. Аз съм Рон Дъм.
Съжалявам- отговори с усмивка голямата ми уста
Червеникавият му перчем изведнъж избледня на фона на лицето . То сякаш стана по-голямо, ( а то си беше обширно и преди това ), а устните му изчезнаха.
Господин Дъм се обърна и с вдървена походка влезе в кабинета си. Оттогава той беше толкова зает да ме мрази, че без да усети ( и аз ), станахме приятели. Е, посмя се доста за моя сметка. Оттогава минаха 3 години. Станах "Момко", а той стана "Господарю".
Вече влизах в редакцията, а не бях измислил отговора на първия му въпрос, нито на следващите. Вече на входа на сградата чух подсвиркване, обърнах се и ето го и него. Огромна светлосиня риза, тъмна раирана вратовръзка полегнала на класическо шкембе тип "отвори ми се air bag-а", перманентно потно чело и пламък над главата. Почна на петнайсет метра от мен:
-Кой беше баща ти, бе келеш, щото, ако не съм му прочел името тая седмица на финансовата страница на Таймс, си не само уволнен, ами си и бит и биип- тук се цензурирах.- Вече пред мен шефа тръскаше ръката ми, така че ми трепереха крачолите и се хилеше. - Стана ми ясно, че уикенда с тая мацка Максим се е проточил, ама що не отговаряш. Знаеш, че мога да затварям по едно око от време на време, ама дигни тоя телефон. Бях почнал да се тревожа.
Ми да, така май се получи.- той сам ми бе дал отговора. Най-логичния и правдоподобен. Що не се сетих сам? Щот беше некадърен Бог за два дни и в главата ти е туршия, затова.-" Не съм бил"- отговорих на глас в главата ми. - А не отговарях, защото Максим ми обеща да изпълни 3 мои желания - повдигнах вежди и показах лявата половина от зъбите си - Каквито и да са, ако не пипам телефона до вторник вечер.
Оуууу.- шефа пусна втора вълна пот; върху досегашната стоеше езикът му, инстинктивно забърсвайки потта под носа му - ще затворя очи за случката, ако ми кажеш какви бяха желанията.
Аз кимнах и влязохме. Вече в асансьора промърморих, сякаш на себе си:
Хм, ще ги затвори, по-скоро ще ги облещи, ама нека с неговата.
Рон се усмихна. Беше ми се разминало. Това.



След час вече бях на път към Окръжна болница. Докато слушах клюките преди сутрешната оперативка, чух следната реплика: "Да, лудата от верижната катастрофа в понеделник." Гласът беше на шефката на културния отдел. Разпитах за историята. Научих я. Малко ми прилоша, отидох в тоалетната и повърнах яйцата си от закуска. Измих се и изпуших една цигара пред огледалото, чакайки да възвърна поне малко отнормалния цвят на лицето си. И тръгнах.

Паркинга пред болницата беше задръстен. Щото беше малък или щото ни е калпава откъм превенция здравната система или пък щот съм късметлия. Подиминах и заебах колата си в една пресечка. Убеждавах се да не подтичвам към болницата.
Докторът не искаше да ми разреши да видя момичето.
- Хайде, докторе, обещах ви, че няма да пиша за нея! Искам просто да поговорим.
- Познавате ли Катрин?- поинтересува се той.
- Не. - признах.
- Значи интересът ви не е личен, т.е. е професионален…Да?
Не. Личен е. Толкова е личен, че, ако чуеш колко, ще ме настаниш в съседство с нея. Или пък в отделението за хептен-тежки случаи, ако има такова.
Интерес проблесна иззад цветните му лещи. Усетих, че имам стръв!
- Всъщност е нещо, което би ви дало материал за написването на дузина статии.
-Нима? - психиатърът повдигна чудесно оформените си вежди.- Не изглеждате толкова луд.
- Луд съм за връзване! Всъщност искам да разкажа историята на полудяването си на вашата пациентка, ако присъствате ще я чуете.
- Хм. Елате.
Отидохме в кабинета му, докторът нареди да доведат момичето. Завъртях се. Грамадно архаично бюро до прозореца, мека мебел с копринена дамаска, масичка за кафе от тъмно дърво в ъгъла. Готин, май малко твърде, ама готин.
- Хубав кабинет - отбелязаьх.
-
Вратата се отвори и влязоха сестрата и момичео, което чаках, т.е., което чаках цял живот. После ще я опиша - сега нямам думи.
А, Кейт! - възкликна готиния, сякаш я виждаше на следобедно градинско парти с облекло препоръчано в поканата, готин бе! - Заповядай, нека ти представя…
Дик. - поех сам представянето си, за да не излезе, че имам синя кръв и наследствена подагра.
И, ако вие сте луда, то аз правя Дон Кихот да изглежда като закоравял паргматик.
Това пък какво беше? - момичето ме зяпна озадачено.
Доктор "Cool" тук ми влияеше зле май, влизам му в стила.
Ахам. Аз съм Катрин и от три дни съм официално луда.- Тя се усмихна и изведнъж задишах по-леко…, или по-трудно; със сигурност по.
Е, деца, нека поседнем и разберем какво всъщност правим тук. Аз съм си затук, де, нали съм си в кабинета, ама вие…
Седнахме на коприната, аз бях по къси панталони. Опитах да постеля ръката си. Заразказвах. Спирах за малко, когато се смееха или клатеха глави с изражение: "ти пък отколко високо си паднал на глава", и когато докторът ме помоли да изчакам да включи диктофона си.
Свърших след около час. Мълчахме. Докторът понечи да отвори уста. И пак. Накрая се получи:
Дик, споменах ли, че днес по случай деня на лятното слънцестоене, ние предлагаме пълен, напълно безплатен преглед за всички…с името Дик.
Очаквах подобна реакция. Всъщност очаквах да се е опитал вече да ме зашемети и омотае с пердето още в средата на разказа ми. И още тогава бях се огледал за подходящ тежък и удобен за хващане предмет. Спрях се на солидно изглеждаща месингова статуетка на нещо грозно с големи уши. Станах.
Е, това беше всичко, ще тръгвам, закъснявам за някакъв ангажимент?-Насочвах се към вратата, минавайки в близост до набелязания уред за черепно травмиране на психиатри.
Да, това възнамеряваме, ако нямате нищо против…да ни изпратите.- девойката вече беше до мен.
О, нека не притесняваме добрия доктор.
Моля ви, - изведнъж включи докторът - за мен ще е удоволствие.
Той ни изпрати до входа на болницата, бърборейки непринудено върху всяка реплика, която му подадяхме.
Качихме се в колата ми и потеглихме.
Как стана това? И къде отиваме?- попитах, опитвайки се да не я гледам, което пък не беше много трудно, щото не смеех да го правя. Твърде хубава беше, дори и в болнична пижама.
Ми явно има истина в щуротията, която разправи. Щот хипнотизира психиатър, току що. А отиваме нейде, където няма да ме намерят, щот когато той се свести ще получим официален статус - бегълци.
Добре. Минаваме през вкъщи и след това бягаме напосоки. При условие, че нямам никаква идея к`во да правя, бягството ми звучи направо като план.
Ти май не си много по плановете. По това, което видях и чух за теб дотук, а?
Не съм. ИдЕот съм - от малък.


Влязох вкъщи, обмисляйки кое да се опитам да прикрия първо - неразтребената от закуска маса или нахвърляните из спалнята дрехи, или пък да опитам да отворя всички прозорци едновременно. В дневната, в моя фотьойл седеше жена. На възраст, която й отиваше и с дрехи, които скриваха точно, колкото е необходимо да покажат. С лице, сякаш излязло изпод ръцете на гениален графичен дизайнер - онанист по религия. Съвършена.
Всъщност би била, ако не стенеше и похъркваше, като тихичка корабна сирена. Запнах, зяпна и Кейт. Мълчахме и се гледахме. Свих рамене и погледнах отново към дамата, която вече ме гледаше с поглед, който ми броеше ребрата.
-Ми аз съм си вкъщи, така че говори - казах по-смело, отколкото се чувствах
-Клер, идвал си към мен, когато розите са решили да те спрат, не знам защо. Трябва да те върна в Другата, където ще опитаме да разрешим малкия проблем, изникнал от теб.
Брей, зачудих се как побра толкоз съдържание в толкоз малко думи
Спогледахме се с Кейт. Тя реагира преди мен. Не толкова, `шот съм тъп, а понеже елементарно чувство за самосъхранение ме накара да си повторя наум репликата, която ми беше на езика.
-Значи, ти си Клара Парясницата? - попита Кейт с усмивка.
-Последният, който ме нарече така мина изцяло на спагетена диета, успява да изсмърка по две на ден, откакто няма уста. - показа съвършен зъборед Клер.
Така де, Клер, - заговорих набързо в опит да откъсна погледите им една от друга. - проблем има, и той е, че Бог е избрал непривичен човек за свой заместник. Явно аз съм резистентен към божественост и ще трябва да си изберете друг за тая работа. Предай поздравите ми на Владимир и Бармоломю и успех!
Тръгнах към входната врата, показвайки явно и недвусмислено, че възнамерявам да я изпратя ........ на майната й ( незнам, защо, но вече я мразех ).


Той беше Бог - безгрешен.- Всяка нейна дума падаше като удар със сатър. - Ти си единственият правилен избор - просто, защото Той така е решил. И не си заместник, сега ТИ СИ БОГ, така че постарай се. Тръгваме, когато си готов, нека е скоро. Междувременно бих пила една бира. Адска жега е.
Какво да отговориш на това? Отидох в кухнята за бира, бях се надвесил над отворения хладилник и тъкмо се канех да се питам Кет дали иска бира, когато я усетих да се обляга на рамото ми и протяга врат за да надзърне над него.
-Аз бих хапнала, ако не е проблем.






Фил нервничеше. Винаги нервничеше пред огледалото. В съзнанието си той беше некоронования крал на този (, и не само този) град. В огледалото виждаше дебел