автор: eshach

Мила моя,

Вече половин час от началото на новия ден. И аз едва сега открих, че съм направил поредната грешка с теб.
Заслепен /от какво ли?/ не съм забелязал, че последното ти писъмце има аташиран файл, който всъщност съдържа истинското ти послание, в това число и обяснението на мълчанието ти. Прости ми, не е небрежност, просто толкова много исках да ти разкажа поне една от историите, които се роят в мен, че не съм видял очевидното.

Пак егоцентризъм, нали така? Но все едно, ти отново ми напомняш неизбежността да изтрезнееш и да избереш разумното. Сега вече смятам, че съм длъжен съвсем определено да ти кажа - дори когато съм напълно трезвен, моята разумност е кьор-кютук пияна. Когато усетя, че започва да изтрезнява и да я мъчи махмурлук, гледам аз да ударя една ракия. Така че с нея поддържаме равновесие, взаимно се крепим на онази граница, която ми гарантира, че нямам нищо общо с еснафската общоприетост, бюргерската правилност и фарисейския морал. А кое ще избереш ти си е само твоя работа, в която аз не участвам дори със съвет. Когато човек не желае да се буди с усмивка, ще трябва да избере друго, с което да се буди. Но то няма да е усмивка.

Що се отнася до пожеланието ти да бъда - аз съм. Често много ми е мъчно, че ме има и че толкова много хора съжаляват за това, някои дори страдат. Само че точно сега с нищо не мога да им помогна - имам още работа тук. Когато я свърша - моля. Но това решава само Всевишният дон Карабас Барабас, в зависимост от това дали му духа на кръста, дали му стинат кокалите, дали му гори камината и дали има дърва за огрев - когато свършват, първата му мисъл е именно мен да хвърли в жаравата, защото всички упражнения на татко Карло с боите не могат да скрият това, че ме е издялал от дърво, и при това доста несръчно. А дали ще има някоя Малвина с коси от незабравки да рони крокодилски сълзи в същата тази жарава докато свърши резервоарчето в синята и главица, в която при това няма нищо друго - на мен не ми става ни по-топло, ни по-студено, което си е направо удивително, след като говорим за жарава. Не искам от тези ми думи да правиш погрешното заключение, че са ми безразлични сълзите на Малвина - не е така, те всъщност са единствените скъпоценности, които истински ценя и всъщност единствените, които истински притежавам. За кратко, наистина - само докато капнат с къс шепот в жаравата, в която съм се превърнал...

Харесва ми, че цитираш Хамлет. Вероятно се досещаш, че в цялата трагедия мой любим герой е Йорик, както очевидно и на принца датски, който само с него говори относително смислено, след като изчопли пръстта от очните му кухини, като че ли това има някакво значение. Е, чувствам се по подобен начин - ти продължаваш да чоплиш пръстта от очите ми, подбираш ми гледна точка, различен диоптър и цветова гама, та дано да видя очевидното, което знаеш, че съм видял вече. Досещаш ли се например защо дотук не си направила нищо против волята си? Ами защото аз не съм искал да правиш каквото и да било против волята си. Както няма и да поискам. Защото ако насиля твоята воля - ще рухне моята. Не обратното. Това, въпреки вторичните ми полови белези, не е моят начин да се утвърждавам - като руша самочувствието и себеуважението на другите...

А целувката помня. И я съжалявам - ще продължи да трепти в небитието и постепенно ще стине и изчезва, като всичко, което е могло да живее, но не е успяло да се роди.

Ето ти и една виртуална целувка, което е пълна безсмислица, но тази е особена, защото има невероятния шанс да бъде последната ни целувка, ако ти все пак не решиш да ми звъннеш съвсем неразумно и против волята си, та да имаме късмет да наставим online-общуването си с нещо по-топло, по-желано и по-истинско, и при това - напълно неправилно.