Потънах в летния ти зной,
когато ме обгърна с ръце:
"За миг така постой!" -
прошепна с пламнало лице.
Ах, как душата ти посреща,
избликващия в мене смях,
показваща природа веща,
когато с тебе полетях.
А в нашето дихание волно
сърцето ти ме кръсти,
защото тука няма нищо произволно,
когато чезнеш в мойте пръсти.
Жарта гореща, толкоз нежна,
посрещам неведнъж,
понесен то прегръдката копнежна,
създаваща от мене мъж.
На нея изковавам пръстен
в милувката възможна,
с която съм от тебе кръстен -
не ще да бъдеш повече тревожна.