автор: usmivka

Е, най-накрая се завърнах в тая мръсна и грозна София. Отпуската свърши!
А и май лятото тук си е заминало, така е хладно и пусто тук, няма нищо общо с морето, дори в Търново е два пъти по-топло от тук. Сякаш наистина е свършила топлината, слънцето и веселото настроение. Всичко сочи към започването на есента, на здравото запретване на ръкави и бачкане до дупка! Малко ще ми е трудно да се настроя след тази добре изкарана ваканциика. А сега май е време да разкажа за нея, нали!? И така:
След като из невиделица щефчето реши да ме пусне отпусчица, мъжът ми ме поущри да не се майотам дори за миг вкъщи, а да хващам пътя и да си гризвам от отпусчицата с кеф. Не чаках втора покана, а на бърз ход си събрах багажа и хайде за Велико Търново. Там се отбих първо през сестра си. Племенника ми ме изненада страшно много, на година и три месеца е сладурчото, а целувки ми дава чак да ти омекнат капачките. Представи си "льольа" ми каза, превърнал се е в сладушко-мекушко отвсякъде. Мисля си, че здраво ще припадат мацките по него след време... Има моите очи, черни маслинки,хи хи. Дето се казва най-доброто от генофонда на родата си е взел! Щом си го нацелувах и настисках отидох право при мама и децата. Нали ги пратих там за ваканцийката на свобода да се надивеят. А мен кой ме е очаквал, никой! Едната щерка излязла на игра, а другата на купон с приятелка. Само мама останала в къщи и чака, та тя си ме нагушка едно хубаво за добре дошла.
Инъче в следващите два-три дни се разхождах из Търново, същинска туристка съм станала. Представи си щом ходих по чершията да видя какви нови неща са направили... Дори на църквата св."40 мъченика" отидох, те ще я откриват сега на 22септември, но кой ще ти чака до тогава!? Аз ли!? Не! Бам, отивам при директора на реставрационните и му викам: "Здравейте господине, отдавна не сме се виждали, ще ме разведете ли да видя какви чудеса сте сътворили тук." А той нямаше и грам представа коя съм, ама смее ли и да ме попита,ха ха. Ужасна съм станала, май понякога се възползвам от хората, от неведението и притеснението им. Най-вероятно ти никога не би го направил, читателю мой, обаче не и аз. Понякога съм една... Нахална и опасна, но това е професионална деформация, затова извинена нека бъда! Разходи ме човека в криптата чак, а вътре е наистина забележително. Чувстваш се на свято място там долу в църквата, зашеметяващо е. Различен свят, усещаш магнетизма на мястото. Река Янтра е гушнала в пазвата си църквата, топли я и я пази, а това сякаш допълнително я приближава до божествеността. А щом докоснеш колоните, щом прочетеш надписите издълбани от най-великите царе на България, щом целунеш мраморния иконостас, стенописите, сърцето ти няма как да не се разтупти! После по старата чершия ходих, гледах къщата с маймунката на Колю Фичето, ходих по галерии, по такачниците, по ножарски, медникарски и керамични атилиета. Бях изненадана, че старите майстори ме помнеха, вярно, че бях голяма дивачка като хлапе, ама бая вода е изтекло от тогава. И все пак се заговаряхме, кой как е сега, даже бай Колю ножара, ме покани да пийнем по една биричка да си се видим, да си разкажем кой как я кара, цъкаше с език невярващо и ми оглеждаше ушите да не би да са ми се удължили от толкова опъване преди време! Някак носталгично се почувства човека, че и аз барабар с него! Не бързах за никъде, бавно и полека, обърнах внимание на всеки един, който ме позна. И все пак се чувствах хем близка с тях, хем и малко чужда, държах се и изглеждах, като същинска туристка. Тези хора вече не бяха част от ежедневието ми, а бяха част от една голяма туристическа разходка. Представи си щом дори Царевец обиколих! И на Арбанаси ходих с всичките си домашни за един ден на разходка, ей тъй да си изпием ракийката и салатката, да му боднем по една паржолка,хе хе. Гледахме разни ансамбли как тропат хора на една от сцените там, отбихме се и в резиденцията на бай Тошко. Дори чеверменце ни завартяха на изпроводяк, е разбира се срещу съответното възнаграждение. А наоколо все паметници на културата, цяло село от стари къщи. Абе не е лошо, ама ще кажа на някой хора едно: Когато човек е отрасъл в стара къща, старите къщи не му правят онова впечетление, което остава у онзи дето кракът не му е стъпвал в къща по стара от майка му... А нашата беше по-стара и от пра-дядо ми, бог да го прости човека, че му надигам и неговите кокалки сега. Моите родители от как се помня все преустройства правеха у дома, ту баня, ту вътрешна тоалетна, ту пък се опитваха стаите да направят с по-големи прозорци. Наясно съм с екстрите по старите къщенца. Да не говорим за таласъмите, дето се криеха по таваните и трополяха в един тон с дървоядите. Само се изненадах от това, че едно време ми се виждаха просторни и огромни улиците по които вървях, а сега сякаш са се смалили. Чувството е като на Алиса в страната на чудесата. Хоп, тя пораства, а стените са се смалили, така се чувствах и аз. Всичко си беше такова каквото си беше и преди, но някак го гледах с очите на пораснала! Сега не ми се струваше толкова мистично, толкова необикновенно, а някак прозаично, хванало паяжини и прахуляк. Някак по-обикновенно! Човек, когато порасне, сменя пламъка в очите си, а недай си Боже напълно да изчезне, спираш да виждаш малките чуднотийки, които си виждал като хлапе. Толкова много нюанси от живота ни минават пред очите. Сменяме си погледа към света тъй лесно в тези забързани времена...
Разбира се в къщи мама и татко ме обгърнаха с внимание и грижи, е не ми се размина и ваденето на една леха с картофки в градината, но това е помощ, която е по-скоро синволична, отколкото морна и потна!
После за ден си събрахме багажа с децата и хайде на моренцето. А там... Въздуха друг, слънцето галещо, водата приканваща. Местните хора вдлъбени в работата, жътва е за тях това време. А за такива като нас, време за разпускане, за харчене на пари, за правене на любов, за събиране на черно по кожичката, та да плашим с белите си дупета през зимата вирусите, хе хе! Морето предизвиква бурноста, вълнението и нежността на телата, на духа и на мечтите ни едновременно. То ни кара да се усмихваме още по-горещо и страсттно. Да правим лудориите, които инак не бихме се решили да предизвикаме дори в самите нас, а камо ли в околните. Морето е безбрежието на очите и страстите ни. Но то е и така опасно далбоко, ако му се отдадеш изцяло, то няма да те пусне да си идеш обратно, да станеш отново обикновен и прозаичен, а ще те превърне в една от своите подвласни стихии, в една от своите русалки или просто в една малка вълна, или в морска пяна носеща се в безкрая й! Всеки един ден аз посрещах слънцето на морския бряг. Стоях притихнала в тъмната утрин на един шезлонг и го очаквах, после се провиквах, за да го събудя и така всяка сутрин имах своята малка магия- своя изгрев, който се разкриваше в цялото си великолепие. Слънцето се протягаше сънено по хоризонта, оттягаше лъч над морето, примигваше първо с едно оченце, а после и с друго, а аз бях там, за да му кажа "Добро утро". Поглеждаше ме сънено и щом ме съзреше се усмихваше до уши, галеше нежно бузите ми и ме целуваше по нослето. Приканваше ме да си събуя обувките и да нагазя в морето. Шепнеше ми на ушенце, че е стоплило тази вълна за мен, и тази също... И вълните галеха нежно пръстите ми, миеха ги с топла като чай вода, подсладена с медеца от водорасли, а водата беше със соления аромат на миди, така цапахме палаво на ранина двамца със слънцето. То от онази страна на морето, аз от тази. И лудувахме ли лудувахме, в утрото заедно. Пръски се носеха навсякъде из въздуха, превръщайки се в малки капчици разноцветни миниятюрни балончета, носещи се край мен, полепваха по кожата ми, а после попивайки ме опияняваха с влагата си. Накрая слънцето ми казваше:"Хайде отиди и поспи още малко, аз вече си измих очите няма да заспя, благодаря, че се погрижи за това!". Ха ха, все пак друго си е, като му люснеш две шепи вода в очичките на слънчицето нали, няма да реши отново да поляга в сините завивки на вълните. А аз се прибирах в хотела и се гушвах до двете си дъщери и продължавах да се усмихвам, но вече сънувайки. По някое време ме събуждаха малки крачета, които скачаха палаво по спалнята и гласчета, които се киркотеха. Така на бързо ставахме, закусвахме, приготвяхме се и излизахме на плажа, който беше на 50 метра от хотелчето ни. Въоръжени с бански и пояс, с топка и плажни кърпи, с плодове за похапване и различни списания за четене. Опъвахме знойни тела на плажа, цопвахме задничета в солната водичка и събирахме слънчеви лъчи. По някое време на обяд ходехме да похапнем рибка на скаричка, да наквасим морни усни в халба бира, да напълним коремчета, за да не ни залинеят дупетата. Нали разбираш, не можех да допусна да окльощавея и да си загубя чара, хе хе. А вечерите... Е, те бяха пълни с ритми, с кебапчета, с мешени скари, с дискотеки и с заголени бедра, с кръшни танци до зори и с какви ли не чудесийки. Срешнах дори един бял сперматозоид, който раздаваше на ляво и дясно презервативи, дори на морето не бива да се забравят някой неща...ха ха. Това беше част от една рекламна кампания, все пак за късмет щипнах опашчицата на спермазотоида, хи хи! Всичко беше хубаво, забавно и интересно. Дори в прозаичните неща бях изненадана. Моренцето ме изненада приятно и от към цените си, не само от към емоциите си. Чесно казано, очаквах да е доста скъпо, но не беше така. Тръгнах си наистина много отпочинала и релаксирала. О, забравих да спомена, колко приятно ми бе, когато сумато и приятели се обадиха, за да ми честитят рожденият ден, все пак пораснах с още една годинка. И това за пореден път ми показа, колко много хора мислят за мен, колко съм обичана, а това така би стоплило всяка душа. Почувствах се, като най-богатия човек на света, обградена от красота и многото поздравления на любимите ми хора. Какво ми оставаше друго освен да кажа, колко ги обичам всички! Тръгнах си от морето черна като тиганче, осъзнавайки, че съм в разцвета на живота си. Знаех, че днес е основата на мечтаното утре, че не бива да гледам само в дълечното на хоризонта, а трябва да се оглеждам и в ежедневното, защото истинския ми живот са преживените неща от днес и вчера. Днешните спомени могат да ми се виждат прозаични вечерта, но на сутринта ще са сияйни, лъскави, блестящи! А това ще ми помага всяка една секунда за напред, за да мога с удоволствие да се наслаждавам на живота. Защото съм касметлийка да го имам и виждам. Знаех коя съм, защо съм такава. Знаех, че необикновенноста на очите ми не се е затрила и още мога да съзирам чудесата на света!
Минахме през родителското тяло отново, през моите родители и родителите на мъжът ми. Милите те, бавно и полека остаряват, имат нужда от внимание, от топла дума, от нежен жест, не е нужно много, за да ги направиш щастливи. А и защо да не им го дадеш, защо да не ги направиш щастливи, защо да не го направиш и заради самия себе си, защото това прави щастлив и теб самия, ако се замислиш!
И когато дойде времето да се прибираме в София... Небето заплака! Небето ронеше такива големи сълзи.., те падаха от бузите на облачетата и се стичаха по мен. Небето оплакваше края на моята отпуска. Края на едно чудесно лято, което ме накара да погледна право в сърцето си и да разбера, че отново съм била щастлива. А облаците ме милваха с големите си дъждовни капки, уверявайки ме, че догодина ще е още по-хубаво. Че лятото ще ме последва в сънищата, че слънцето ще продължи да изгрява отново за мен, че морето ще мирише на мечти, и че ще бъде все тъй чудесно дори в сънищата ми, както е било в изтичащите последни дни. Дни наподобяващи пясъка, който изтичаще между пръстите на шепата ми.

Отпуската ми приключи. Вече съм на работа! Все пак ще кажа: Чудесно е да си починеш, да се порадваш на времето без да се притесняваш за нищо. Да поговориш със слънцето, да заровиш крака в пясъка, да се гмурнеш под някоя вълна. Хубаво е да поприказваш с неостаряващите културни забележителности на собственият си град. Да се върнеш по старите улици на детството си и да осъзнаеш, че не те са се смалили, а ти си пораснал, но все пак си оставаш онова хлапе, замярвало стъклата на прозорците. Хубаво е да се гушнеш до майка си и баща си, за да им кажеш, че ги обичаш нежно, а после да го чуеш и от собствените си деца. Да ти измие небето очите и да ти каже колко ще му липсваш. Хубаво е да станеш с още една година по зрял и по щастлив от живота си.
Изживях още едно чудесно лято!