автор: sarah

Винаги ги усещам като идват - по лекия гъдел в слънчевия сплит, тихото тръпнещо пукане на мебелите, тръпчивия вкус в устата и мириса на слама. Миг след това долитат на балкона по двойки. Така правят. Винаги по двойки.
Кацат безшумно и леко в пълно мълчание и чак след това започват песента. Всеки път е различна, но винаги звучат в синхрон. Понякога тоналността излиза от обхвата на чуваемостта, но пък влиза в гамата на усещанията на кожата, косата и дъното на очите. Подреждат се между саксиите и сандъчетата с цветя, без да проявят интерес към тях. Пристъпват от крак на крак с леко поклащане като в транс и пеят. Различавам ги един от друг, но всеки път си сменят местата. Когато вали предпочитат да са на перваза, където е мокро. Стоят изправени на задните си крака, а крилата им са леко разтворени. Когато подухва вятър се оставят да ги повдигне на сантиметър, полюшват се секунда-две във въздуха и после бавно се приземяват.
Понякога обръщат глави един към друг. Тогава ритъма на песента им се ускорява, вдига се и честотата до толкова, че спирам да ги чувам. Уж става тихо, но всъщност това е една особена тишина, в която започвам да ги чувствам близки.
Гледам ги от леглото без участие. Не разбирам смисъла на този ритуал, но ми е приятно, че го правят за мен. Но като се замисля и в това не съм сигурна. С тях нищо не сигурно - нито дали ще дойдат утре, нито дали изобщо пак ще се появят.
Действат приспивно.

На сутринта ги няма. Само при изгрева на слънцето, когато лъчите му са още меки, крехки и ниски, могат да се забележат тънки хлъзгави следи по здравеца, но после изчезват.

___________
По темата
История с прилеп