автор: Illi

"Мога да си тръгна, щом пожелая!" повтаряше си тя всяка сутрин, когато слънчевите лъчи я събуждаха с погъделичкване по нослето, и винаги отказваше да слуша магьосника, който се появяваше през нощта.

- Как можеш да мислиш, че си свободна, щом дори не можеш да погледнеш небето? - питаше той.
- Ако поискам, бих могла да отместя красивото оранжево перде, което покрива прозореца, - отвръщаше тя, - но то е толкова хубаво, и цветът на слънчевата светлина, която минава през него, е толкова прекрасен, че просто не ми се иска.
- Как можеш да мислиш, че си свободна, щом не можеш да броиш звездите до среднощ? - питаше той.
- Звездите са скучни и далечни - отвръщаше тя, - но виж, на лявата стена екрана ми показва красивия Сатурн, с неговите пръстени и луни, а да притежаваш планета е много повече, отколкото да се занимаваш с някакви си звезди.
- Как можеш да мислиш, че си свободна, щом не можеш дори да послушаш някоя хубава песен? - питаше той.
- Музиката е мимолетна, - отвръщаше тя, - просто изчезва без следа; но виж онази красива картина, която покрива цялата задна стена. Художникът, който ми я нарисува, бе велик майстор и той се труди ден и нощ, за да я завърши, и сам преди смъртта си призна, че е най-великото му творение. И сега тя е само моя.
- Как можеш да мислиш, че си свободна, щом не можеш да повървиш по плажа, а после да се хвърлиш с делфините сред вълните? - питаше той.
- Морето е опасно, - отвръщаше тя, - но на стената имам подредени хиляда пясъчни часовника, и всеки от тях е пълен с пясък от различно място на тази земя, и те шепнат пясъчни песни, за да ме приспиват вечер.
- Как можеш да мислиш, че си свободна, щом не можеш да легнеш в тревата и да си сплетеш венец от глухарчета? - питаше той.
- Тревата цапа и е пълна с буболечки, а към цветя съм алергична, - отвръщаше тя, - но на моя прекрасен килим са изобразени сто рози, които са по красиви и от истински, а килимът е толкова мек, че дори спя на него.
- Как можеш да мислиш, че си свободна, щом не можеш да погледаш как летят облаците и птиците? - питаше той.
- Какво значение имат някакви облаци? Не искам да ги гледам - отговаряше тя. - Но на тавана имам най-красивия цветен витраж, като крилцата на големите пеперуди от джунглите, и точно по обед през него свети слънцето и светлината нахлува тук в най-различни цветове.
- А как можеш да мислиш, че си жива, щом не обичаш нищо и никого, освен собствените си красиви и ценни притежания? - попита той една нощ.
А тя нямаше какво да отговори.
- Как можеш да мислиш, че си свободна, щом дори нямаш врата?...

И на следващия ден й се струваше, че килимът опитва да я държи неподвижна с меките си лапи, че красивите лица от картината й се надсмиват, че витража всеки миг ще де разбие на хиляди стъклени парченца, които ще потънат в тялото й; подозираше, че Сатурн не се интересува ни най-малко от нея и измисленото й притежание. И бе сигурна, че пясъчните часовници отчитат времето до нейната смърт и нашепват траурни песни, за да я приспят завинаги.
Като имаше чувството, че ще се задуши, тя се хвърли към прозореца и разкъса пердето с треперещи пръсти. А когато успя да махне оранжевите парцали от себе си, видя, че няма прозорец. Само гола стена и една машина, която имитираше слънцето с помощта на сто електрически крушки.

Разбра, че е свободна, разбра, че не може да си тръгне и.
Търпеливо зачака лекарят да дойде със спринцовката си, да я упои и да я прати обратно в страната на кошмарните сънища.