автор: Rumir

"Човек никога не е нещастен толкова, колкото си мисли" - Йоско Сърчаджиев


Да си луд означава да не побираш душата си в тялото. Лудият човек е прекалено зает със самия себе си. Той не забелязва другите, а ако го прави, свежда го до функциите на собствените си представи.
Хубаво е човек да може да се освободи от натрапчивото присъствие на самия себе си, да може да се поглежда отгоре, да се вижда като точица в амазонията на света. Това лудият не го умее. И същевременно да се види като уникалност и неповторимост - никой не може да изпие вместо мен едно питие в този слънчев следобед. Умее го мислещият. Човечеството обаче се води най-често от лудите.
Мамка и и емоция. На хиляда години ли трябва да стана, за да разбера, че емоциите са вредни. Изпиват ти мозъка, от разума ти нищо не остава. Превръщат те в селския луд. Забелязвам, че в стресираща ситуация, когато бързо трябва да се вземе отговорно решение, емоцията в първия момент винаги взима връх. Някак си по-силна излиза от разума. И ако не успееш да се овладееш, естестевено се взима погрешното решение. Има ли рецепта за овладяване и побеждаване на емоцията? Какво ли би се получило, ако емоцията вземе та съвпадне с разума? Тайфун. Циклон. Цунами. Опустошителната им сила ще повлече всичко по пътя си. Пълна разруха. Та печелившия вариант не е ли комбинация от двете?
Изпратих Анетка. Обогатен съм. Не богат. Когато си богат знаеш точно какво имаш. Още повече - какво нямаш. И ти си ще нямането да превърнеш в имане, забравяйки, че имаш повече от достатъчно. Бедният човек е свободен, защото всичко на този свят му принадлежи.
От мен струи музика. Импровизация някаква. Чувам я. Нови, прекрасни тонове. Извира от душата ми. Онзи инструмент на който е свирил Орфей, лира ли беше? Не. Не искам да се сещам за Евридика точно сега. Ще стане двадесет години по-късно.
Както си вървя по прашните улици, усещам се , че ей така - свирукам си. Оглеждам хората. Забързани, намръщени, мислят навярно нещо свое си. Внимание не обръщат никому. " Спрете се, искам да им изкрещя , не виждате ли прекрасния ритъм и новите тонове, усмихнете ми се поне за малко."
Не, не, това което се случва не искам да бъде мечта. Мечтите за това са мечти, за да ги има, но да си останат далечни и непостижими. Само стремежа към тях да бъде вечен. Чисти и недокоснати да си останат. Към какво да се стремим тогава? Инженер ще ставам - към отговора на задачата естествено. Целта. Тя винаги би могла да бъде постигната. Е, решенията могат да бъдат повече от едно. Но това е друга бира.
Другата седмица пътувам. Към нея. Как ли ще издържа тези пет дни? Вечност цяла. Краят на семестъра е. Рискувам? Но и тя е заета. Ще се освободи. Там при нея трябва да остана някъде. Хотел? Ха ха ха. Нямам парички. У тях? Техните ще ме изритат като бездомно куче.Ще се разхождаме. Ще си говорим. Ще държим ръцете си. После ще се прегръщаме и целуваме. Вечерта - влак, релси , гари и отново сам. Достатъчтно ли ми е?
Луда работа. Купон след купон. Не пропускам естествено, но нещо вече ми се губи ищаха. Не ме познават такъв. Смирен, кротък, наливам си нещо за пиене и слушам музика. Отвявам се. С жените ставам безкомпромисен. Режа здраво всички връзки, за нови и дума да не става. Без обяснения. Раз - и толкова. Окото ми не мигва."Не мога, не искам, не ме търси". Сега си мисля, че съм причинил доста болка. Ако мога да върна времето назад, щях обаче да постъпя по същия начин.
С Ники, онова цицорестото маце от Бургас, Ритонката и викаха колегите, станахме големи приятели. Сега ме е яд, честно ви казвам. Как пък един път не я изчуках. Но не - приятели. Имали ли сте приятели от другия пол? За мен беше тя. Водех я на доста места. Веднъж отидохме на рожден ден. Изпрала си горката маратонките. Буф - веднага едни мои пионерки. Не нося голям крак. Ония, мойте шперове, от тогава ме бъзикаха на туристически разводач. Не им дадох на един метър да се доближат до Никито.
Споделяхме си всичко. Най-се кефехме на сексуални теми.
- Абе на тая не и смогвам - и казвам.
- Тоя пък ми харесва. Добре клати, ма иначе тъп, ще го разкарам. Утре свършвам презервативите. Айде ти купи и да си ги делнем, че Бургас далече, паричните записите идват късно.
- Добре, обаче да ми разкажеш.
- Първо ти, твойта е готина.
- Аааа... първо давай за будалата...
Къде ли се е затрила тая жена? Има ли си мъж, дечица, къде ли я е запилял живота?
Та тогава и викам:
- Сестричке, така и така, въпреки, че секса е добър, това маце ми харесва?
- Ти па - на кой свят живееш. Чукането си е чукане. Гмурай се и каквото ще да става.
Бях я послушал преди още да ми го каже.
Живота ми стана на колела. Перони. Влакове. Посоки. Гари. Повечето пъти пътувах без билет. Хванеха ли ме, слизах и хващах следващия влак. Понякога се случваше билетите да проверява една млада кондукторка, която вместо да ме свали на следващата гара, ме отвеждаше в пощенкския вагон. Там имаше едно кресло - направо първа класа. Излягах се блаженно, четях каквото имах и си чаках моя перон. Понякога задремвах. Даже заспивах. Спокоен сън. После някъде прочетох, че човек спи спокойно, когато е обичан.
С Анетка почнахме да се виждаме при всеки удобен случай. Станахме двете половинки на едно цяло. Не ни стигаше въздух, когато бяхме далеч един от друг.Деня ни беше живително ярък, ноща приказно тъмна. Далече един от друг не се чувствахме свободни. Някой ми беше казал, че ако не можеш да виждаш, да чуваш, да се докоснеш до любимия човек - най-добре - забрави го. А когато е точно обратното?
Орлов мост. Стара соц сграда. Помолих един колега за ключа за един таван.
- Взимай, вика. Но поне пет шест дивака имаме ключове. Внимавай за засечка.
- Няма страшно. Все ще се разберем някак си.
Легло с дюшек. Скрин с юрган, чаршафи, одеало. Малка електрическа печка. Мъждукаща на тавана крушка и стар но чист килим. Кой ли пък го пере? Тапетите - загадъчни драсканици и ни гънка по тях. Ни етажерка , ни книга. Точно над леглото - капандура - единствената пролука към външния свят. В края на коридора - тоалетна и мивка - общи.
Е, те това ни беше първото леговище и то за цяла зима. Как пък един път не се засякохме със съквартиранти. Долу от магазинчето купувахме хляб, наденица и бутилка червено вино. Качвахме се. Първо се любехме дълго и хубаво. После хапвахме, отварях шишето с тапата навътре и пиехме без чаши. Разлиствахме по пода листове с новите ни стихове и дълго четяхме. Обсъждахме. Пишехме нови. Времето спираше. Правеше миговете вечни. Пак се любехме. Прозорчето беше точно над главите ни. Луната се плъзгаше от единия ъгъл до другия и изчезваше в синьо-черната бездна. Звездите оставаха. Само се сменяха едни с други. Тайно подсказвайки ни , че времето все пак не спира. Когато валеше сняг, снежинките се трупаха върху стъклото и образуваха пухкав бял килим. Вътре ставаше по-светло, по-топло, по-уютно.
Там, в тази таванска стая може би за първи път чух от Анетка:
- Кажи ми нещо.
Не мислех. Единственото , което изпълваше съзнанието ми беше:
- Обичам те.
Тя притвори очи, прегърна ме и ме целуна. Това , което успях да чуя беше:
- Кажи го пак.