Не чувам стъпките си. Пътят ги попива.
Асфалтът се завива в тишина.
Не иска да го будя. В синьо-сива
сънят му ме забулва пелена.
Мъглата се увива, влажна, тежка
около глезените - като котарак,
направил изненадващата грешка
да ме последва в този мокър мрак.
Отиваме на среща (с котарака).
Ще бъде там - до речния завой,
където и върбата се разплака,
усетила, че идваме под строй.
Защото всъщност зад гърба ми крачи
не само тази котка от мъгла.
Въобразих си елфи, вълк (прозрачен)
и вещица с кълбяща се пола.
Засмуква ни нощта все по-далеко
от слепите светулки на града.
Иззад завоя се понася леко-леко
вълшебна песен, плиска се вода.
Зове ни тъмнината; още някой
ни вика, омагьосва сетивата
с магия, с музика, със сладък дъх,
напомнящ за отишлото си лято.
Зове ни тъмнината... Няма никой
в очакване застанал край върбата.
Дали се крие? Чувам как ме вика...
о, не, будилникът! И хлопат по вратата.
* * *
Веднага ставам; тайно негодувам
срещу нахалството на идващия ден.
След миг възкликвам-не, не ми се струва
остават дири мокри подир мен.