автор: Fanagoria

Мечтите като птици хищни
ме грабнаха от вън, от двора.
Не сварих да си взема нищо
и с никого да поговоря.

Летях със тях. Все по-високо.
Уж пленница, а бях щастлива.
Боляха силните им нокти,
и аз се чувствах толкоз жива

във този непоръчан полет!
Миришех цялата на обич!
Погледнех ли от там надолу,
светът събираше се в джоба...

Но... някой се прицели точно
в крилете им...

Светът
се пръсна
и аз
във въздуха
се вкопчих,
парче
небе
за гроб
откъснах,
но...

...не достигна смърт за мене.
И паднах жива. Във стърнище.
Насред надежди окосени -
на шир и длъж все нищо... Нищо.

И слънцето ехидно грее
и ме изгаря - смях подслушан.
Гората е далеч... До нея
е жажда, мараня, и суша...

...а нямам сили да се мръдна
поне пръст в раните да сложа.
Шурти от тях, внезапно сбъднат,
страхът да искаш, и не можеш.

Умирам ли?

шшш...
май че птица
над мене въздуха раздвижва...
От хищните е...
търси прицел...
изтръпвам цялата...
примижам...
На шир и длъж тук... друго няма...
и ще, не ще - пак мен ще вземе...
Щастлива съъъм!
Макар и САМО -
ще бъда! -
още полет време!
О, Господи!
Благодаря, че
не ме оставяш
тук да свърша!
...Сега се спуска...
...ще ме сграбчи...

Но ме подмина.
Като мърша.