автор: someone_not_special

Мартин лежеше тихо на леглото си, без да помръдва. Гледаше безизразно към тавана, а съзнанието му бе празно. Леко се обърна глава към съседното легло, но то бе празно...
" - Деси, престани, остави ме да гледам мача..." - каза Мартин на палавата си сестра, която само го закачеше за щяло и нещяло.
" - Мартиии, погледни ме, виж колко съм готина така" - викна Деси.
Мартин я погледна, известно време поседя така, без да помръдне. Изведнъж избухна в див смях! Петнадесет-годишната му дива сестра се беше облякла с жълта пола, под която имаше розов панталон, за блуза и служеше един оранжев шал, а на главата си бе поставила някакво подобие на шапка, но по-скоро приличащо ня тенжера. :)
" - Ти наред ли си бе Деска, кви ги вършиш, да не си на 5 години. Айде иди се облечи нормално и ме остави да си гледам мача" - каза Мартин.
Той много я обичаше, тя беше всичко за него. Единствено в нея той намираше утеха и разбиране, зашото родителите им се караха непрекъснато. И то, караха се предимно на него - че не не прави нищо както трябва, че не учел достатъчно, че нищо нямало да излезе от него и т.н. Мартин беше студент 2ра година, тоест на 21 години. Беше амбициозен и решителен, готов за изпитанията на живота. Деси пък, от своя страна, беше малката, сладка сестричка, ученичка в девети клас, която непрекъснато се усмихваше и даваше на брат си желание да продължи напред. За всичко се разбираха, никога не се караха.
Една вечер Мартин излезе на дискотека с приятелите си, но като се върна завари поредния скандал
" - Къде беше бе сине майчин?!" - викна баща му.
" - Нали ти казах, че ще излизам с приятели" - отвърна Мартин плахо.
" - Още веднъж да го направиш ше ми се махаш от къщата, за какъв се мислиш, нито работиш нито нищо не вършиш...за нищо не те бива. Само разходи имаме с майка ти покрай тебе"
" - Тате, неде така, извинявай, повече няма да излизам без позволението ти" - каза с тих глас Мартин навел глава.
" - Млък кучи сине!....да се махаш от тука веднага, събирай си парцалите и да те няма! Не искам отрепки в дома си" - продължаваше още по-гневно да крещи баща му.
" - Тате, защо правш това?! Ще си намеря работа още утре...само не ме гонете, моля те..нямам къде да отида..." - Мартин се разплака.
Баща му се приближи до него и го удари с такава сила, че от устните на Мартин бликна кръв.
" - Махай се от тука, ревльо с ревльовците!!!"
Мартин отиде в стаята си, погледна към леглото на сестра си, но тя спеше. Или поне се правеше на заспала. Тя беше чула всичко, но не можеше да каже нищо, не можеше да помогне на брат си, беше я страх. Тихичко плачеше сгушена, така че сама не се чуваше. Мартин набързо събра няколко чифта дунки, блузи и тенски в раноцата си и си тръгна...Баща му го изгледа освирепял, сякаш не виждаше собственото си дете, а най-големия си враг. Какво толкова му беше направил Мартин?! Да, не работеше, но нямаше време, беше толкова зает с университета, учеше Право. Беше най-добрия в курса си, даже миналата година получи грамота за "Най-добър студент по Право в първи курс". Марин прекара нощта в парка, седнал на една пейка. На сутринта отиде в близкото заведение за бърза закуска и пита за работа, отказаха му. Нямаше и една стотинка в джоба си. Иведнъж усети телефона му да вибрира, извади го, беше сестра му.
" - Марти къде си?" - беше разтревожна.
Мартин и обясни къде се намира и след 10тина минути дойде при него, прегърна го силно, разплака се, каза, че баща им е луд и че ще му мине. Даде му 20 лева, беше ги взела от портфейла на майка им.
" - Вземи, да имаш...къде ще спиш довечера, да се обадя ли на Надя?"
Надя беше бившата приятелка на Мартин, с която бяха скъсали заради него, защото и беше изневверил. Всъщност, истината бе, че Мартин не го беше направил, но Надя просто не му повярва...
" - Недей Деска, тя няма да желае да говори с мен, камо ли да ме вижда...недей, остави..." - каза Мартин
" - Но, къде ще спиш? Какво ще правиш, моля те бате...нека и се обадим..тя те обича и ти я обичаш, моля те..." - В големите сини очи на Деси проличаха сълзи.
" - Добре, миличка, добре, само не плачкаи, става ли?!Хайде, да и се обадим..." - каза Мартин, прегръщайки Деси.
Вече трети ден Мартин живееше при Надя, тя го бе приела, те се събраха...Деси се виждаше с брат си всеки ден, но беше тъжна.
" - Мама и тате вече дори не си говорят, подминават се като че ли са от различни планети, на мен също не ми говорят. Все едно вкъщи живеят духове, не семейство." - казваше тя.
" - Спокойно Десинка, всичко ще се нареди..това е временно, ще видиш" - говореше и грижовно той.
Нещо ставаше с Деси, беше непрекъснато тъжна, дори когато завърши 10 клас с пълно отличие, пак беше тъжна. Тялото и слабееше безумно, изпаряваше се с всеки изминал ден.
Нещата вкъщи се пооправиха, Мартин си намери работа като барман в една дискотека и работеше почти по цяла нощ, изкарваше добри пари и помагаше на семейството си. Майка му и баща му почнаха да си говорят, даже се смееха, прегръщаха се. Всичко потръгна добре, Мартин върна усмивката си. Но Деси не беше добре. Опитваше се да го крие, но една вечер след като вечеряха, ставайки от стола, тя се свлече на пода. Веднага я закараха в болницата...След едночасово преглеждане, докторът най-накрая излезе...
" - Докторе, какво и има...как е детенцето ми?!" - попита разтревожена майката.
" - Боя се, че имам лоша новина." - каза доктора и наведе глава.
Мартин стана, погледна доктора ужасен...
" - Какво...........какво и е?"
" - ..........................Не знам как да ви го кажа, няма да е лесно..."-едвам промълви доктора.
" - Говорете, моля ви" - каза Мартин притеснен до краен предел.
" - Момичето има рак. В дробовете е и е засегнал и двата, разпространява се.....не можем да и помогнем.Много съжалявам, ще ми се да можех да сторя нещо..."
Настъпи гробно мълчание, доктора се извини и си тръгна..Мартин, майка му и баща му стояха впцепенени, беше ги страх да се погледнат, не можеха да кажат нищо. От очите на Мартин се пророни една сълза. Една сълза, сдържаща в себе си цялата болка, която той почуства в този момент.
Минаха 2 месеца, Деси беше много зле, не можеше вече да става от леглото , краят беше близо. Мартин не ходеше на училище, не учеше, напусна работа. Искаше да бъде до малката си сестричка в този тежък момент. Искаше да я подкрепя, да бъде с нея докато още може. Хранеше я, преобличаше я, миеше я..Неговата дива сесртичка, която непрекъсанто се смееше и тичаше напред назад сега умираше. И никoй не можеше да и помогне. Усмивката бе отдавна изчезнала от красивото и лице. Беше страшно слаба, бледа, с изпито личице, само сините и очи още горяха, още имаха малко пламъцхе в себе си, едно пламъцхе - искрица живот...
След още няколко месеца Деси се помина...Мартин беше забравил къде е, беше останал глух и сляп за заобикалящия го свят. Надя беше до него, крепеше го, помагаше му. Погребението мина тежко, както всяко погребение. Мъката и бащата на Мартин сякаш се бяха затворили сами в болката си, не ги интересувше нищо. А Маратин...той се чустваше съвсем сам. Сякаш целият свят го бе изолирал, сякаш часовника на живота бе спрял да отмерва неговото време. Върна се в училище, започна нова работа. Не мислеше за нищо освен за оценките и заплатата си. Смъртта на Деси го съсипа, той скъса с Надя, нямаше желание за нищо. Опитваше се да продължи напред, но какво го чакаше там, в бъдещето, той не знаеше. Виждаше само непрогледен мрак, не знаеше накъде да върви, беше сам, излуган от живота...
Всяка вечер преди да заспи тихичко прошепваше "Лека нощ Деска". Всяка вечер гледаше безизразно към тавана, а съзнанието му бе празно.Всяка вечер леко обръщаше глава към съседното легло, но всяка вечер то бе празно...