автор: Usmiv4ica

Не можеше да откъсне поглед
от тънката червена струйка, изтичаща от устните на момиченцето. Ужасът уверено завладяваше всичките й сетива и вече почти не чуваше виковете на хората наоколо. Почти не усещаше и циганката, която я дърпаше за ръкава и кълнеше.

Само преди минути същото това момиченце беше озарило деня й с усмихнатото си личице и по детски искрената си веселост. Лепна й се на паркинга, докато се опитваше да натика чантите с покупки в колата. Беше толкова малка, прелестна в късата се рокличка. И се смееше. Звънливо, заразително, пленяващо. Слънчице, огряло подземния паркинг. Накара я да забрави отношението си към циганите. Отдавна вече беше престанала да ги съжалява и харесваше определението на една от приятелките си, която ги наричаше плевели. Но момиченцето беше различно. Заплени я. Даде му с радост повече стотинки и то се затича нанякъде, подскачайки щастливо. После, докато палеше колата си, си даде сметка, че го направи, защото днес беше един от малкото прекрасни дни през последната година. Днес й беше уютно и щастливо, а щастието беше нещо, което обичаше да споделя с околните.

Гледаше неподвижното лице на момиченцето. Цялата жестокост, която можеше да си представи, течеше в червената струйка. Дали не чу сирена?

А днес й беше щастливо. Поне до момента на потеглянето. Мястото беше тясно. Наложи се да направи няколко маневри. Зад нея двама чакаха и натискаха клаксоните, което не успя да я направи по-сръчна, но я изпоти от притеснение... Най-накрая! Включи на първа още докато гледаше назад и потегли бързо, за да им разчисти пътя. Момиченцето махаше, викаше "Лельо, лельо!" и все още се усмихваше, когато левият калник го бутна към съседната бетонна колона.

Червена струйка. Красиво до съвършенство момиченце. Червеното толкова му отиваше. Къде се бави линейката, по дяволите! Извика ли я някой....