Наш бай Пешо си седеше и си попииваше биричка. Развоя на мача България-Хърватска не беше особено благоприятен, а и тъщата постоянно му седеше на главата:
- Кога ще работиш бе мързел, се седи и пие бира!... Пианде смотано!... Какво си се разлекнал като картофена салата, трябва да оправиш чешмата, че не мога да измия чиниите... Стига си гледал тия твойте мачове!... Ааа, безделник!... Нескопосан мързеливец!...
И т.н., т.н. Отначало наш Пешо игнорираше тотално тъщата Веселинка, но след като пое достатъчна доза укори, той започна да й отговаря. На опитите му да я отпрати в кухнята, тя отговаряше така:
- Да ми оправиш чешмата, миризливец! От колко време те чакам! Седи тука и си порка, разбирате ли!...
Наш Пешо само й подвикваше да млъкне, или по-точно "да затвори тая човка космата", но тя упорито се съпротивляваше на заповедите му. Наш Пешо не е от най-издържливите, затова реши по време на полувремето да оправи мивката. Когато вече течеше продължението, наш Пешо
почуства, че бирата и пърженитекартовки решиха да излизат, но той стигна до заключението, че ще е по-разумно първо да оправи мивката, за да не го притеснява тъщата и в тоалетната.
Когато Канал Едно пуснаха рекламите, наш Пешо се изправи, с отегчена походка се отправи в кухнята, наведе се и погледна в шкафа под мивката. Под изпитателния поглед на тъщата Веселинка, той побараника нещо там, чукна един два пъти и канала взе, че се отпуши.
С блаженство наш Пешо стана и се отправви в тоалетната. Само на два метра от заветната врата на пътя му застана жена му. С укор тя погледна изцапаната с мазно риза и го скастри:
- Петре, ти защо не изхвърли боклука бе! И защо се зъбиш на мама?
- Ма зак'во да го 'фърлям? Зак'во ни е детето тогава?
Жена му Христина, която винаги е глезила детето си, го изгледа с ужасен поглед:
- Ма ти луд ли си бе? Как ше пращаш детето да хвърля боклука, то това е по-лошо, отколкото да го караш да ходи да пазарува. Той ни е само един бе, Петре! Ако нещо му се случи?
- Ама кофата е на десет метра от фхода!!!
- Не знам. Отивай веднага да хвърляш биклука!
Наш Пешо не обичаше кавгите и реши да изтърпи още пет, шест минути да изхвърли боклука. Излизайки със стремглава походка от вратата на входа той подмина двамата полицая и съседката, баба Йонка, без дори да забележи странността на тази картина. Изведнъж нечия силна ръка го зграбчи за рамото и го обърна. Пред него стоеше единия от двамата полицаи. Изражението на лицето му беше отекчено, но сериозно.
- Той ли беше? - попита полицаят баба Йонка.
- Той беше, видях го да дава на Мишо саламче.
- Ей, прасе. - обърна се към наш Пешо полицаят. - ти ли уби котката на жената бе. Как може така бе, то е само животно, к'во ти е направило. Такива отрепки като тебе ги виждам всеки ден. Закво отрови котето бе кюфталак?
Наш Пешо беше доста главозамаян от бързото развитие на нещата и дори не успя да се замисли защо полицията не разследва масата убииства, грабежи и тем подобни, а се занимава с отровени котки и халюциниращи сто и петдесетгодишни бабички. Той успя само да изрече няколко думи на оправдание:
- Ма к'ва котка бе? Никакви котки не съм тровил...
- Стига лъга бе мишморок. Знам ви аз вас, сичките сте невинни.
- Ама аз цял ден съм си вкъщи, не съм излизал, питайте жената, тъщата, - доби малко увереност той. - а и салам нямам...
- Е как ще имаш, сичкия на котката си го дал. Госпожо, донесете животното като доказателство моля, да не се оправдава тоя безделник!
Баба Йонка изчезна във входа. Наш Пешо отново почувства напиращата Нужда, но стресът още го държеше. Още с боклук в ръка той стоеше и чакаше завръщането на бабичката. След около пет минути тя се появи със сияещо от радост лице и рижавия котарак Мишо в ръце.
- Извинявайте, той май е бил заспал, а аз старата, си помислих че сте го отровили. Извинете, ех стаарост. Много извинявайте.
- Няма нищо госпожо, довиждане. Ако нещо се случи, знаете телефона. - каза другият полицай и двамата с колегата се запътиха в близкия ресторант да догледат мача.
Нуждата не даде на наш Пешо да размисли колко неутрално и спокойно се отнесоха органите на реда към грешката на старата дама, всеки нормален би се изнервил. Той изхвърли боклуха и тъкмо се отдаде на надеждата за предстояшата и така желана тоалетна, когато входната врата се отвори и от там се появи десетгодишния му син Цецко. Той с весела походка се приближи и радостно извика с капризния си глас:
- Тате, тате, зааведи ме на магазина, заведи ме на магазина, мама каза че ще ме заведеш! Заведи меееееее!
Пешо рядко издържаше на капризите на детето си, което се държеше неподобаващо за възрастта си и въпреки Нуждата, се запъти към близкото магазинче. Там купи на детето някаква близалка и те заедно се върнаха в паннелката. Там тойу директно се запъти към свещенното място, само на крачка и нещо от него шестнайсетгодишната му дъщеря влетя вътре и се заключи.
- Вики, пусни тати за малко и пак ще влезеш да се гримираш...- умолително изрече той, въпреки че знаеше, че няма никакъв смисъл.
- Ще чакаш. - важно каза тя.
След петнайсетина минути потене и усилено чоплене на тапицерията на дивана наш Пешо дочака невъзможното. Дъщеря му излезе, нагримирана и наконтена. Пешо веднага окупире тоалетната, дори забрави да попита накъде е тръгнала дъщеря му. След десетина секунди той стоеше пред тоалетната чиния, полумъртъв от удоволствие с една единствена мисъл в главата:
"Колко малко му трябва на човек"