автор: vavilon

Странно е - когато смятаме - че НИЕ сме недосегаеми висши същества. Едва тогава, случвайки ни се неприятност, с големината на змея от родните приказки, усещаме крехките си физически и емоционални сили и се питаме с недоволен егоизъм: "Но защо Аз ?!...."….А кой си Ти, пита Всевиждащата Вселена, обичана и мразена, сътворяваща и погребваща, вледеняваща или топлеща като пясъка от Лятото.

...Усамотяването на Джесика беше нейното осъзнато бягство от действителността.
Обичаше да се люлее на воля, с премрежени от Слънцето Очи и да доближава нослето си до дървото.С нетърпение чакаше баща си, който я понасяше със силните си ръце към люляковата люлка.Крачетата не доближаваха Земята -Майка, та нямаше още 13-т!
Червената лятна рокля на точки подчертаваше изящните контури на устните и деликатните и бели ръце.
….Усамотяването на Джесика беше перфектното и откъсване от реалността.Мислите и препускаха като любимия кон, бяха ярки, цветни, горещи спомени за предишната година.
- Мило дете, да изгася ли телевизора?
- Не, тати, ще погледам още малко, не ми се спи!
-Е, добре,,Джес, обичам те!Ако се наложи…- но Устните на момичето разсмяха печалното му Сърце, след което последва звук от целувка и затваряне на врата.
"Колко е добър!Заслужавам ли тази благородна искреност!Не съм ли Аз виновна за станалото? Нещастието правело Хората по-силни! - казаше нейната психоложка.Как обичаме да залагаме капани върху останалите, окичвайки ги с Трънния звънец на богоизбрани! Да стана по-уверена, това ли е ОНАЗИ СИЛА?...А Вината? Тя е лавровото клонче, носено в едно с Иконите!....- режеше гневно въздуха Джесика и не се поддаваше на Сълзите.
…Навън вятърът полюшваше едрите си гърди и бърбореше сладострастно на листата.


- Джеси, днес се очертава да има силна буря! Не излизай и не ходи до Тоби!Оставено му е достатъчно от сеното! А и кракът му още не е напълно зараснал, за да го яздиш!- категоризира думите си Алекс.
- О, с толкова домашни съм затрупана! Не съм вече малка! Не се тревожи, ама никак!
- Нищо, дъще, нищо….. - а упоритото му съзнание рисуваше портрети от лошия отминал Сън.
………………………………………………………………………………...

Болката по изгубеното Щастие настигна крадешком мечтите на младото същество, свързани с успехите и по лека атлетика.И за тренировката за междуградското състезание в края на май :
- Вярвам в Теб момиче, разбий ги! Купата е твоя!!! - треньорът Маркас я потупа наставнически по рамото.

………………………………………………………………………………
Бурята се разрази с бясна скорост, а цвиленето на коня притести Джес.Беше почти невъзможно да се излезе навън.Прозорците ехтяха, подобно на ято хищни ястреби, решени този път да разкъсат жертвата, която и да е тя - човек или животно, а защо не и двете в едно.
"Жертва ли? Само на 13-т е!!!- негодуваше Всемирния Аз и мърмореше като стогодишен старец.
Мобифонът яростно звънеше.Охранителят на обект Б-17 потърси колегата от сектор 26.
- Алекс, сестра ти се обади, нещо се е случило…..в болницата е…..Алекс, там ли си?..............

Сълзите течаха по мургавото лице на Алекс, стоейки съсипан до болничноно легло на Джесика.Медицинската сестре настоятелно го помоли да отиде да поспи и потвърди за кой ли път за критичните 12- т часа и комата, и изгарянията, и за …… Поиска да крещи, да удави стоновете в несправедливата Съдба, която скучаеше и реши да поиграе на криеница с Хората….
"Боже, какъв баща съм, вината е изцяло моя!Тоби е мъртъв, а" моята надежда" може да умре!!!".Подписа декларация, относно съгласието му за ампутацията на десния крак на дъщеря му над коляното.Отминалите 18 часа поне сигнализираха за по-малкото зло - жива, но инвалид.
………………………………………………………………………………
…Усамотяването на ТЪГАТА ЗАБАВИ УДАРИТЕ НА СЪРЦЕТО.
…Беше скрила вкъщи цяла опаковка опасни таблетки и само Времето, пълно с въпроси, я спираше да ги изпие.Изгаси телевизора и се заслуша в подсъзнанието.Но то придоби очертанията на бащата, който се вайкаше и кършеше безпомощно ръце около Тялото. Душата наблюдаваше своето безжизнено телосложение. Куп роднини пипаха любимите и вещи :
-Махнете се, спрете! Не! Не! Не чети дневника ми! Не, онова мече е от мама…., мама ,тя…., която е на небето….Татко, татко, прогони ги от тази стая, лельо спри да четеш….О, Боже!!! Намразена самоубийца ли е ?! Никой не я чува , не помага , не отговаря… И Всемирния Аз, и Вселената , и ангелите , и демоните, и майка и…. - няма ги.
………………………………………………………………………………...

Очите се отвориха бавно, отначало с нежелание.Слънчевата светлина нахлуваше през тънките бели завеси.Потърси часовника,Тишината я задушаваше.Къде се намира? Страхуваше се да извърне глава.
- Я, Джес вече е будна! Хайде мързеланке, пак си гледала до късно филми! Минава 11-т! Спагетите са в печката, чакат да ги хапнем, а после - заминаваме!!!
- Но … работата, а Ти, защо….. - учудваха се две сънени кафяви очи.
- Ха, РАБОТАТА ? Взех почивен ден! И Аз съм човек, нали?! Само затворена между люлката и стаята - няма вече да стоиш! Къде ми беше акълът досега! Ще те водя в Бостън, на увеселителния парк! До час - потегляме!
…Усамотяването на Джесика нямаше право на Избор, защото Любовта и Страданието стават приятели, ако ние им дадем възможност да се опознаят….Люляковото дърво намигна на лястовичката, донесла нова Надежда ,а и Път за начало на бащата и момичето.


…Усамотяването не е решение от кризата на настоящето, но докосва незнайни шеметни Струни на ДУШИТЕ. Вярвате ли?!...



06.08.2005 г.