автор: Moon_Goddess

На St.Gl, който не е Тодор Живков, но въпреки и точно затова ще го чакам с букет Сини цветя в ръка... ;)


Малките снежинки се въртяха хаотично и бавно падаха върху лицето й. Тя наведе глава, опитвайки се да избегне ледените целувки по обезкървените си устни. Снегът почти беше заличил следите на хората, които бяха бързали да се приберат преди зимното слънце да се скрие зад хоризонта. "Ако вървиш по отъпкания сняг, няма да оставиш следи, хлапе", отекнаха думите му в главата й. За момент лицето й се разкриви в горчива усмивка, докато съзнанието й се опитваше да изплува над залялата го сива вълна от спомени. Свърна по малка уличка, чийто мрак бързо я взе в покварените си прегръдки. Вървеше без да спира и без да поглежда назад. Студът се промъкваше под дългото черно палто и се усукваше около краката й. Тя обаче бе твърде заета с тормозещите я мисли, за да му обърне внимание. Отдавна не се бе чувствала така. Наистина отдавна... Вятърът се усили и тя потрепери. Дали това бе повеят на останалите далеч зад нея преживявания? Или я връхлиташе ураганът на нещо бъдещо и неизвестно? Нещо, чийто вкус беше сладко-горчив. Защо не можеше да спи през нощта? Страх ли беше това? От какво? Струваше й се, че отговорите на всички тези въпроси се редят безшумно на вървулица и вървят зад нея, стъпвайки в малките й следи. Обърна се рязко и се заслуша. Долови само шепота на сенките. Поклати глава. Въображението й отново я изпитваше. Нямаше да се поддаде, не и този път... Продължи да върви , борейки се с бързо трупащия се сняг. Стигна до място, откъдето започваше възвишение, в горния край на което бледата светлина от улична лампа разсейваше мрака. Повдигна с една ръка краищата на палтото, за да не се препъва в тях и бавно закрачи нагоре по неравния път, пазейки равновесие със свободната си ръка. Напрежението в прасците й я забавяше, но тя не преставаше да си повтаря, че скоро ще се добере до светлината. Вдигна поглед и видя, че почти е стигнала. В този момент се спъна във висока замръзнала преспа и загуби равновесие. Просна се по лице в снега. Бавно се повдигна на лакти. Умората си играеше с нервите й. Друг в нейното положение, сигурно би изсипал поредица от цветущи изрази. Не и тя. Кратък писък на ярост, примесена с безпомощност се изстръгна дълбоко от гърдите й. Топлият й дъх увисна за момент във въздуха. Погледа го как се разсейва... Колко лесно е да паднеш, когато си толкова крехък, уязвим и сам. Почти толкова, колкото и да се влюбиш. Крехка и уязвима, да. Сама? Не, тя бе самотна. Чу бързо приближаващи се стъпки. Вдигна глава и видя непозната мъжка фигура. Стоеше с протегната ръка и леко наведен към нея. Тя хвана ръката му и се изправи лесно. Върху лицето му падаше сянка, която не й позволяваше да види очите му, но като че различи усмивка. Тя също успя да се усмихне и промълви: "Благодаря ти...". Той наведе глава, смутолеви нещо като "Няма за какво", пусна ръката й и я подмина. За няколко секунди тя остана застинала в тази поза, след което светкавично се опомни и се обърна в посоката, в която той замина. Нямаше никой. Никой?! Невъзможно бе това отново да е въображението й. Знаеше, че е истински... Чувстваше го. Но защо се смути така, когато му благодари и къде изчезна така изведнъж? Щеше й се поне да знаеше името му. Направи няколко крачки и стигна до лампата. Спря и се огледа. Тук пътят се разделяше в три посоки. Единият път водеше към дома й. Продължеше ли напред, я чакаше гъстата тъмнина на познато място, където тя често ходеше, когато.. Поклати глава. Сега това бе минало и не трябваше да има значение. Завъртя се и погледна непознатия път. Натам бе отишъл този, който й помогна. Усети, че отново се усмихва.
Знаеше, че е истински... Чувстваше го.

10.02.2005 г.