автор: Anton_Fotev

На лявото крило
на портата
на Калхедон
има изрязан с огън и чук следния надпис:

Дори хилядолетията могат да се изнижат незабелязано, ако живееш в Атлантида.
Защото Планините винаги са тук и Гората помни Началото

На дясното крило има друг надпис:

Дори Океанът може да пресъхне незабелязано, ако живееш в Атлантида.
Защото точно тогава старите елфи ще пътуват във своите общи сънища.

А над портата на Калхедон има въпрос, гравиран от майсторска ръка в гранитното чело на арката:

Светът един и същ ли е
в ръцете на слепеца
и в зеницата на поета?

Смели слова,
ала в Калхедон хора, елфи и дори дриади копнеят за творчество и предизвикват Неизменността.
Красиви слова,
ала отговорите им са на другия край на Атлантида - в Сирис. В най- голямата от седемте стъпаловидни пирамиди на Сирис, невъзмутимо съществуващ от зората на времето върху своето плато. Благословено със Сила плато, обградено от пролома на река Ананзе от североизток, а на югозапад от хълбоците на конусовидните върхове, скупчени в необятен триъгълник в северната част на Острова.
Могъщи слова на порив за промяна...
ала дори високата триста метра сграда, на чията порта са написани, не си знае хилядолетията.

Една единствена сграда е Калхедон - огромен корпус със синкав таван, пропускащ свободно слънчевата светлина навътре, с две извити на дъга крила, разположени на различна височина и свързани с централната част чрез покрити мостове и тунели.
Пет пъти по хиляда са живеещите в него и това е последният по големина град във вътрешността на Атлантида - страна обвита в джунгли, плинини и реки, изпъстрени с прагове и водопади.
С Небе , отдало се на горещината и влагата, с време, в което мекотата на следобедните облаци се сменя светкавично с разстърсващи в своя гняв бури.

Място на чудеса, знания и търсене е този град и няма пътища към него, ала и към другите градове няма пътища - само нетрайни пътеки, оставени от величестените, бронирани в костни плочки дим-давоти, когато с техните малки отиват на водопой или за грудки в корените на евкалиптите.

Живеят тези градове, защото Гората в близост около тях се е съгласила да бъде облагородена, хлебни дръвчета и екозтични плодове да заменят тежката зелена завеса на Джунглата. И не стоки разменят градовете , затворени в своите озазиси от влюбена в тях гора, а хора - защото Калхедон и Сирис са училища и място за търсене на знания, а Найсос е огромна детска площадка с павилиони за старците. Само Ес Ток създава нещо различно от обучение - там се добива Тилна'ар. Но течният силно магичен метал със великолепен сребристозлатист цвят се добива тъй бавно, че създаденото за цял ден може да се събере в раницата на самотен пътник.

Колкото до Ескус, гордия червеностенен Ескус, издигнат върху едноименния полуостров в залива на река Еже - той е обърнат към североизточните простори на Великата морска шир. Застанал е с лице към безбрежния, необятен и пълен със загадки и живот океан, родина на загадъчни създания и титанични урагани. Родина на урагани, спускащи се по вълните му на югозапад, за да бъдат приспани в мистичното душевно спокойствие на пазителите от Сирис.

Само един град не е като другите и това е Перинтор, сгушен до река Иту'ене в долното и течение - и той е създаден в зората на времето, но твърде Навън, твърде близо до крайбрежието на Острова, на по малко от двеста километра източно от амазонската колония Хифема... и много отдавна е заселен от народа на Великата Майка. От всичките шест селища, сътворени от ръката на синехиец, Перинтор единствен има стени. Ала белоснежни са те и без зъбери - защото е съсредоточие на изкуствата и занаятите - и много синехийци има в него, но тайно - съобразявайки се с езика, вярата и обичаите на гордите жени и техните покорни, но самоотвержени в труд и битка мъже.

Ала е казано, че където има начало има и край.
Където има безметежност ще дойде тревогата.

Цели еони хората с тъмни очи и избеляла под дърветата кожа живееха в хармония с нежните, зеленооки елфи и златнооките дриади. Само жените на хората можеха да приемат в утобите си семето на другите две раси и го смесват със своята човешка кръв.
... .И като светло бяло вино, кипнало от магия и светлина, беше кръвта на елфите в жилите на смесените им потомци .
... И като гъсто черно вино, натежаващо в сърцето, беше телесния сок на дриадите.
Неизразимо благородство и изящество, първичност и жизненост се вливаха в човешката част от племето на Атлантида.

Ала равновесие имаше, защото кръвта на хората, дори и останала една капка в някой потъмък - никога не изчезваше. Стигаха шест, дори пет или четири поколения без нов досег с истински елф или дриад - и смесените потомци започваха отново да придобиват изцяло човешки черти.

Цели еони елфите увличаха останалите със своя копнеж към красивото и способноста си да го творят. Безброй векове дриадите посредничеха между другите две раси и Душата на Гората. Хилядолетия наред хората разстърсваха останалите със своята виталност и любов към живеенето, отъсването от унеса на хилядолетната дрямка на Неиземнността.

Ала е казано, че където има начало има и край.
Където има безметежност ще дойде тревогата.

В утробата на най- голямата стъпаловидна пирамида в Сирис, на стената срещу входа е издялан отговорът на въпроса, зададен с длето и чук върху арката на калхедонската порта:

Животът е границата между покоя и смъртта.
Животът е мига, преди промяната да се превърне в разрушение.

И самите атлантиди, в продължение на хилядолетия не разбирали връзката между въпроса и отговора и какво значат - освен най - мъдрите и смирените... ала те нищо не казвали, защото е тъй - онзи, който знае, не продумва...

Ала е казано, че където има начало има и край.
Където има безметежност ще дойде тревогата.

И не от веднъж, а някак постепенно всички осъзнаха, че една част от тях е обречена. От пет човешки поколения жена елф не бе зачевала. В себе си търсеха вината елфините, понеже мъжете от народа им все още можеха да се събират с човешки жени и да им даряват кръвта си. В себе си, в някоя въобръжаема обида, нанесена на Гората или Планините, на Небето или Реките на Атлантида. Дори Вулканите - заспали вечен сън заради мощта на пазителите от Сирис - дори тях попитаха, но получиха само добродушно сънливо боботене.

Покруса постепенно обзе всички чеда на бог Сейл, всички атлантиди. Още много векове можеха да минат, преди да изчезне последния изящен и мил, зеленоок елф. Но какво са няколко века в Атлантида, плавно извисяваща се като забулен остров в течението на океана от бавно носещо се напред време.

И най - великите мъдреци търсеха лекове, безброй пъти бе задвижвано главното съоръжение във вътрешността на Калхедон, безчет молитви на пазителите от Сирис - нищо не можеше да отмести тежкия пръст на Световната Съдба, затиснал бъдещето на общността. Защото без елфите тази общност, народът на Сейл, нямаше да бъде същия.

А изхода дойде от най- неочакваното - от сънищата на малките деца, още ненаучени на истинското Сънуване. Объркани бяха техните невръстни сънища и пълни с преплетени образи и препускащи сенки, с огън, кръв, страх и видения на неща от онова страховито и неразбираемо навън, случващо се извън Гората на Атлантида.

Някъде там имаше нещо, което можеше да помогне. И се събраха най- великите мъдреци и решиха да пратят хора във великото Навън. Там, където времето течеше бързо и светът отдавна се беше променил до неузнаваемост.