автор: aurora

Залязва слънцето, а с него вярата
отива си безшумно през вратата…
Изплува болката, онази старата,
която се явява вечно след лъжата.

Пристяга мислите във обръч тежък,
сърцето две-три капки кръв процежда…
Очите с мъка карат погледа премрежен
през лабиринта на лъжите да проглежда.

Една мечта, пропаднала внезапно
преди да полети, сега агонизира…
Въпроси незададени роят се многократно,
през светлината тъмен мрак прозира…
......