дъждът пак заваля
или изобщо не е спирал
да измие стелещата се навсякъде
безмълвна самота
с крайчеца на мислите си само
съществуваме единствено
във някаква пролука
която ни спасява
от безличния живот
...
толкова сме много тия
дето никой разказ не потърси
а присъствието ни е недоказуемо
щом ни няма в огледалото сутрин
струните ни са толкова
изтънели от чувствителност
че може да ги разстрои даже
течението влажността на въздуха
промяната в настроенията на сезоните
...
очите ни растат с годините навътре
затваряме ги защото се учим
да не забелязваме излишното
така долавяме всеки шум
под пръстите на развълнувания вятър
свири нежна арфа
а от камъка изплува
зародишът на предчувствието
че е късно вече да се спрем
преминали една черта на хоризонта
след толкова години на компромиси
скъсяваме дистанцията помежду си
готови всеки миг да полетим
или да открием двойно морско дъно
за първи път стоим във нечии очи
като във огледало
доказващо че съществуваме