автор: Eshach

Т.,
Преди да продължа с историята, която започнах да ти разказвам вчера, може би е необходимо да кажа, че тя е изплетена не от предпочетени от мен фрагменти, а просто от нещата, които си спомням, и аз дълго време си мислих, че тези проблясъци за миналото, такива хаотични и откъслечни, са само пролуки в съдраната завеса на собствената ми памет,
докато впоследствие разбрах, че подборката е тематична, тя ме тласка към някакви чувства, някакви мисли, но очевидно още нямам усета или зрението да видя всичко онова, което следва от мозайката на спомените ми, в неговата ненакърнима цялост, за да мога да прозра същността му, а следователно и смисъла му. Възможно е цялата работа да е в това да ти го напиша, ти да го прочетеш и да си кажеш: "Брей, гледай го пък тоя!", макар че някак си не си те представям да произнасяш такава фраза за мен, но може би се обажда самомнението ми и моята отколешна суетност, която ме караше още тогава, в пещерата, да привързвам с ремък през кръста козята кожа с дупка за главата ми, която бе моята първа дреха, когато проходих.

Дотогава вече бях забравил колибата от папур и мама и тате, смучех сюнгерчето, натопено в козе мляко, с което ме хранеше Оан, гледах как слънцето прекосява отвора на пещерата всеки ден все по-ниско, как Оан дои козите, коли на всеки две седмици по едно яре, как пече месото или го кисне в солена вода и после го окачва на свода, за да си реже от него, като се върне от паша. Когато проходих тръгнах с него и със стадото, тичах с яретата и бозаех от козите, както и той правеше, но и тогава не се сещах за майка си. А Оан всяка вечер ми пееше разни песни и ми разказваше разни приказки, и за да стигнем до това, заради което ти разказвам цялата тази история, ще ти преразкажа една приказка, и после, сигурно утре, само с букви ще ти изпея една песничка, която не е точно това, което ще си помислиш. Слушай:

Имало едно време един много голям и много силен мъж. Той живеел на средата на земята на единствената тогава планина, която стигала звездите. Нямало никаква друга планина на земята освен нея. Казвал се О, защото един ден го нападнала голяма змия, но той я надвил, сложил опашката и в устата и така я вързал, та заприличала на О. Така станало и името му, и оттогава каквото и друго име да носел през вековете, все с О започвало, та всеки да може да се сети когато рече да го извика и устните му се окръглят като онази змия, че става дума за него, и така да го слави и назовава, защото О вярвал, че като произнасяш името на някого подсещаш Бога за него, и това е хубаво, защото Бог е добър, и като се сети по този начин за тебе, ще ти стори нещо добро.

Може и така да е. Въпросът само че според мен е дали само той чува това име, защото аз например съм забелязал, че колкото по-надолу по стълбата към нашия свят слизат ангелите, толкова повече от рожби на светлината се превръщат в изчадия на тъмнината, и един от белезите на превъплъщението им е нарастването на ушите им, които преминават през множество стадии от розово ушенце в началото до нагънато като смачкан вестник листо от черна маруля накрая... Може би това е причината ангелите да са доста глухи за разлика от дяволите, особено като ти потрябват за нещо, но може би причината да е в техния създател, работодател и вдъхновител, който, както е известно, също има изящни миниатюрни ушички като техните, а едва ли е нужно да напомням, че всичко по белия свят съществуващо е по негов образ и ноу-хау, подобие и патент направено, та му е лика-прилика...

Но нека се върнем към историята на О, който бил толкова голям , че слънцето го заобикаляло по пътя си, за да не подпали косата му, и толкова силен, че всеки ден си играел да хвърля планини във всички посоки на света. Така се появили планините навсякъде, а тази, на която живеел О, намаляла и вече не стигала звездите. Мъчно му станало на О, че се отдалечил от небето, че слънцето вече не заобикаля главата му и че сутрин вече не изтръсква от косата си звезди. Започнал да събира планини и да ги трупа върху своята, но му ставало все по-тежко да ги носи откъдето ги бил захвърлил. Започнал да подбира по-дребните, после само чукари по два по три, после и те му дотежали, започнал да носи канари, после камъни, докато накрая с шепи се опитвал да носи чакъл и пясък, но трудът му бил всуе, планината му си оставала все така много по-ниска отпреди, че и намалявала като че ли след снегове, дъждове, лавини и свлачища. Погледнал една сутрин планината О, видял я как се изправя на възбог, макар че от върхът и до слънцето и звездите било още по-далеко, и видял и себе си - нищо не било останало от предишната му снага и от предишната му сила, бил дребничък и слабичък пред планината, ревлив и хилав. Отишъл О в една пещера, хванал няколко кози да си гледа, за да се прехранва, и да ги пасе по склоновете на планината, та дано забрави за това какъв е бил и да не мисли за това какъв е станал…

Е, какви сме били едва ли ще научим, какви ще станем е Божа работа, а както е известно, тази фраза означава, че от този въпрос едва ли някой се интересува на който и да било свят, а какви сме е наистина важно, и то не само заради входящия Face control на този живот, прочут със своята подкупност и небрежност - вече стана дума за себеподобието ни, нали?

А просто защото все някой трябва да ни обича все за нещо, за какво ли, Господи!?