автор: Alt

Представете си следната картина:
Тъмна нощ. Безлюдна. Луната... Луната няма значение. Добре облечен, охранен господин паркира служебен мерцедес пред личен замък. Две сенки се промъкват...
- Помощ!!! Помоооооооооооооощ!!! - смразяващ вик процепва тишината - Корумпират ме!!!
Невъзможно, нали?! Но невъзможното може да бъде и абсолютно невъзможно. Ето така:
- Не, не на корупцията! Не! Не! Не! - бяха последните му думи...
Е, това вече е абсурд.

А сега си представете, че челата на корумпираните излъчват мека омайна светлина (ала Джани Родари). Следва въпрос:
Кои са сградите във Вашето населено място, които вече не се нуждаят от електрозахранване? А кои не са...
И ни в клин, ни в ръкав:
А кои са хората, които трябва да ни защитят от корупцията? Дали не точно корумпираните?!
И да! И не! Защото никой корумпиран не мисли за себе си като за такъв.

- Да, аз взимам! Но го правя за БЛАГОТО...
На това място изразът на корумпирания придобива нежна замечтаност и е някак неудобно да питаме - "ама за чие БЛАГО, моля Ви, все пак..."
- Харно, аркадаш, - би казал някой по -отракан читател. - А, ти, самият, ако беше министър на печените кестени нямаше ли да поглеждаш към варените желъди?!!!
- Разбира се, че щях! - щях да му отговоря. - Нали това ми е работата! Благата работа, - бих също добавил...

Ето това е то корупцията! Без начало. Без край. Откъдето и да подхванеш, все с празни ръце ще останеш. А успееш ли да стиснеш, пак ще да пуснеш. Защото, джобът ти, джобът ти, уважаеми, ще изглежда приятно надут. И не само ще изглежда!
Осенен, хвърлям химикалката, и пипам джоба си. Уви! Все същото.
Толкова ли съм тъп, че дори и за корумпиран не ставам?!