автор: Anton_Fotev

Гогр затвори очи , за да не гледа лицето на жената , практически седнала върху бедрото му . Беше подвил пети навътре , към слабините си и това всъщност беше единствения участък от него , свободен от допир . Иначе гърбът , другото бедро , мишницата под едната ръка бяха използвани от майки , опитващи се да стоплят бебетата си .
Гъстата и дълбока козина , плюс колосалния ръст и телесна топлина го превръщаха в жива печка ... Горг внимателно помръдна , опитвайки се да избегне премазването на нечии студени стъпала , залепени за десния му бут ...
Затвори очи , за да не гледа лицето на жената , практически седнала върху бедрото му . Три месечното момченце в скута й пламтеше с температура , обещаваща скорошен край на всичкото му треперене . То успяваше да скимти дори и на сън . Като си помисли за сън , на самия Горг започнаха да му се залепват клепачите . Беше много трудно да спи седнал , внимаващ да не премаже в дрямката си притискащите се се в него деца , жени и мъже -- всикчи те толкова дребничи и крехки , с тънки като на птиците кости ...Огромнта му , бронирана глава клюмна на гърдите ...

... Събуди го тих , яростен шепот между хора , спорещи с изненадваща за ситуацията енергичност . Още преди да се размърдал слухът му разпозна гласовете на Брез и посестримата си . Явно се караха , което беше много тъпо от тяхна страна -- всеки миг щяха да събудят някое дете и то да се разплаче , защото в студа повторното заспиване е истинска мъка . Ревльото щеше да събуди и останалите малки пикли и пикльовци и щеще да стане неописуемо ....
--- Можеш да го направиш , Брез . Та той ти показа как става
-- НЕ ! -- гласът и дишането на младия шаман беше дрезгав , кото глас на мъж , когото обработват едновременно с доводи и прелъстяване ... Острия слух на Мечока долови шум , който можеше да се определи като драскане с нокти по нечия небръсната буза ...
-- Не съм някакъв хлапак дето ...
-- Заради хората , Брез ... умират хора . Направи Набелязването само веднъж , колкото да укротиш Съюзниците и да можем да се разпръснем ....-- звук от тихо мляскане . Изведнъж :
-- Има нещо , което май усетих само аз .. дори брат ти не си дава смекта за него . То ... то е много по-страшна последица ... Много по-лоша от това , че прекъсваме сегашните животи на няколко преродили се древни шамана ... Макар че в момента на доброволното жертвопринасяне те са деца и никой не знае колко е важна задачата , с която са дошли този път ...

--- По- лоша последица от това да умрат всички , които са се скупчили в селото ? По- гадно от това да загинат повече хора , отколкото може да преброи дори великия ми брат ? ... За какво става въпрос ?
-- Замисляла си си се защо обикновенните хора не помнят нищо от предишните си животи .... защо шаманите си спомнят знанията от старите си животи едва когато напреднат достатъчно в усвояването на силата ?
-- Защото за следващия живот се запазва само Усета , само Магическата .... Само Сянката . Тя може да съхранява спомени , но те трябва да са плътно свързани със Силата и нейното използване . Дори ако преродилия се в конкретния си живот не срещне учител -- остава без старата си памет , тя не му трябва като обикновен човек ....
- Хубаво , а сега ми кажи ..... Как Те усвоиха жизнената сила на Лятно Слънцестоене , като единственото , с което се хранят са малки глътки от емоциите на големите животни. Как така изведнъж успяха да вземат толкова много енергия от едно единствено същество?
- Брат ми беше ясен -- трябва им контакт . И понеже те са само Усет . Понеже подобното при подобно отива и .... гласът на Богомолката объркано заглъхна . Брез я подкани :
- И!? ... какво следва от това ? Три Пера говори за контакт между Нашия Усет , нашата Сянка , Душата ни -- и Тях . Също така този контакт му трябва не за обмяна на сетивност или възможности за дейтвие....а за Хранене ...
-- Какво се опитваш да ми намекнеш ?- леко притеснено попита Богомолката

-- Лятно Слънцестоене никога няма да се прероди повече- в гласът на Брез имаше колосална покруса, чувство за вина, почти гузност че е участвал в това, което сега обсъждаше като последици - Ако все още нещо от него съществува... е станал един от Тях , Неприсъстващите , Отвъдните ... Станал е Съюзник.... Ако въобще е оцеляло нещо от Душата му...
--- Но...
-- Никакво но . Ние наказваме войните , които вдигат брадва срещу съплеменниците си . В сравнение с убииството обаче Набелязването е Абсолютната Окончателност . Върховното Оръжие .... Чисто , действително , реално ЗЛО .-- гласът на Брез беше на границата на силата , необходима за да събуди и пън . Много спящи люде започнаха да се въртят . Тук там се надигнаха смръшени лица .
-- Хората ..-- прошепна умолително Богомолката -- толкова много хора ще загинат .
-- Виж , обич моя -- те няма да загубят от това . Всеки ще се е приближил или отдалечил от хармонията на Същността . Някой ще станат с едно прераждане по -близо до деня , в който ще усетят Силата в себе си .. други ще се преродят отдалечени от мига на съвършенството ... Трети ще бъдат отхвърлени от Човешката Река на Преражданията . Ще се превърнат в зайци , лисици или птици . Ще се отъркалят още някое и друго хилядолетие преди отново да се протегнат към живота на човеците ... Нищо няма да стане по-добре или по-лошо ако оставим Съдбата да реши -- ще живеят ли тези родови общини или не .... Докато използването на Набелязването ... вече знаеш и ти...

- " Добро утро " - намеси се Горг , разпращайки към говорещите притаяваните си до този момент мисли . Благодаря ви -- особено на теб , Брез . Нарочно си избрал това място , за да чуя разговора ви . Много приятелско от твоя страна -- да ме предупредиш , че в следващото си прераждане вече няма да помня нищо от първия си и последен живот като човек "
-- Мога отново да те намеря и да събудя спомените ти -- заяви с хъс Богомолката
-- Съмнявам се -- отвърна мрачно Брез . Събуждането на спомените му като Горг Мирин е било свързано с потребностите на Силата и Съдбата . С оглед на нечии конкретни планове и мечти ... С оглед изпълнението на хилядолетен план - в него Горг е заемал своето малко , но необходимо място .
-- И какво е било то -- попита внезапно докачен Горг
-- Колкото и да е странно -- именно Факта , че си първопреражденец . Пазиш непокътнат усета , който като човешко същество щеше да загубиш за едно две прераждания .

--" Нали каза , че ... "
--- Първичния усет се губи за най много три прераждания като човек . А се възвръща за стотици и стотици превъплъщения -- докато стигнеш поне до потенциала за несръчен чирак ... Колкото до тебе -- освен първичния си усет имаш и нещо друго -- ти поддаваш на бавни магически въздействия . Не си съвсем като Преобразяващите се . Това е дало възможност да Три Пера да вгради в теб много мощтни защитни заклинания ... и Тука опираме до нещо специфично -- усета в теб не е като този в мен . Твоят е много по .....тромав . За сметка на това е почти равен по сила ... дори се възстановява по -бързо след прекомерно използване -- защото е здраво свързан с колосалната ти жизнена енергия ... Точно поради това тези защити са направени да се захранват от самия тебе ... Ти си унакален инструмент ... по-скоро оръжие...

- " Хайде , Брез " --- изръмжа тихичко Горг --" излюй камъчето . Защо си дошъл да спориш с Богомолката точно в тази колиба . Защо сега започна да ме хвалиш ... Ей , вие шаманите все се имате за много хитри...да не мислиш че не разбирам , когато ме водят за носа ..." -- в отговор Брез радушно , открито се усмихна :
-- Хвана ме на тясно . Всъщност тъкмо щях да ти кажа най - важното . Работата е там , че като всеки шаман Три Пера винаги е щедър когато дава . Верно е , че винаги искаме нещо , но когато даваме го правим до край . Без да си осигуряваме възможност да върнем назад подареното . Така например вградените в теб защити биха те пазили дори от самия Три Пера . Всъщност за него би било дори по-трудно да те порази с магия от колкото който и да е друг .... Брез замълча , надявайки се Горг да се е досетил за останалото .

След малко последния попита :
-- " Тази мъчнота на Три Пера срещу собствения му подарък-защита ... тя важи ли и за неговите Съюзници? " В отговор Брез само кимна , потъврждавайки , че питащия е на прав път . Горг отново се замисли и след няколко вдишвания пак попита :
-- "Значи ако умра ще забравя предишния си , човешия си живот "
-- Едва ли имаш много спомени , които да са поводи за гордост -- тонът на Брез беше едновременно назидателен и утешаващ . Горг обаче само тръсна огромната си глава в знак за несъгласие . Живота си беше негов и освен това трябва да се помнят и постъпките , които не са повод за гордост ... Особено тях всъщност ...
-- "Защо не ми каза какво ще се случи с мен ако умра" -- обърна се той към посестримата си .
-- Отдавна бях решила , че ще те намеря в следащото ти прераждане и пак ще ти върна паметта .
-- Казах ти , скъпа , -- намеси се Брез --- не ти и дори не брат ти сте върнали спомените му . Не бихте могли , зощото това са обикновенни спомени , без връзка с използването на магическия усет , на Сянката . Съдбата ви е позволила да го направите ... един път .... когато е трябвало ....

- " От Друга страна " -- избоботи наум Горг Мечока -- все някога ще се мре ....кажете къде искате да отида ... дори и да пресека бурята къде мога да отида ...кого да повикам за помощ , като най- Могъщият ни остави дълга си към своите гладни Съюзници ... Единствения , който може да укроти Тях или поне да спре бурята им е ..... Той ...." Погледна невярващо миниатюрните мъж и жена, вторачили се изчаквателно в неговата животинска муцуна. Те явно знаеха до къде ще го отведат неизбежно мислите му.
- ".... Мамка му, Брез ... наистина ли искаш да отида.... Горе... В пещерата на Великия Северен ..... Май няма кой друг , а ??
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Ужасяваща тишина в целия свят . Нищо не помръдва -- дори ветровете най накрая са грохнали . Паднали са приковани под невидимите туловища на Зимните Ядосани Духове . Белота и сумрак изпълват безмълвното пространство . Небето е сумрачна белота . Земята е вкочанена душа . Нищо не потрепва , нищо не издава звук . Единственото тъмно петънце сред безкрая е четири метров пещерен мечок . Единствения звук в целия заспал , смразен свят е звука от неговите стъпки . Отпечатъците в снега идват от шеметните висини над котловината и се стускат към потъналото в преспи дъно . Там долу , в това дъно има малки мехурчета от скрепени греди със стени от кипич и покриви от слама . Малки , смешни , мехурчета , сътворени от слабите , крехики човеци .

Той точно там отива . Връща се с празни ръце . Завари пещеричката празна . Беше очаквал да срещне ядосан и гневен човек . Да изтърпи упорито , несломимо мълчание , по -твърдо от кратката , вихрена ярост на обикновенните хора . Беше очаквал откази -- студено изречени в началото , после с засилваща се решителност и безразличие , накрая стапящи се в тревогата за всички онези човешки животи долу .
Вместо това -- напуснтга пещера . Малкото оскъден багаж -- отнесен .. Следи от отдавна загасено огнище . Камъните , ограждащи главните и жарта -- разпръснати и върнати към първичния си безпорядък . Усещането за липсата на обитателя беше толкова силно , че се пръвръщаше в своеобразно присъствие . Създаваше една илюзия -- че обитателят ще се върне всеки миг . Но запъхтения от изкачването Горг Мирин Мечока мигновенно разбра , че побратимът му няма да се върне . След пърия поглед на грижливо почистената от човешки вещи пещера -- вече знаеше ! Обърна се и тръгна за надолу . Пътя му беше дълъг , защото се чудеше какво да каже на останалите . Усещаше , че не бива да им казва истината ... Те не биваше да знаят , че Три Пера просто ги е пратил в миналото си - като домакиня , която безстрастно избира какво да вземе и какво да изостави при поход до нови сечища и ниви ...

Навлезе в преспите , натрупани около най-голямата , мъжката ловна колиба . Само в нея имаше място и за него и за останилите . Разтърси вледенената врата и се вмъкна вътре -- сипещ размрязяваща се пара , носещ студ и лоши вести .... как да им кажеше .... Наблюдаваше ги как се скупчват около него , нетърпеливи за една единствена новина :
-- Е ? - подканваха го обикновените хора , макар че без преводачеството на човек на силата не биха могли да разберат нищо от него . А той ги гледаше и се чудеше как са разбрали къде е ходил и защо . Всъщност нямаше нищо чудно -- при неговия ръст липсата се забелязваше веднага -- а останалото беше въпрос на настояване водачите да обяснят какво става ...
-- Какво става ? -- попита жената с умиращото от треска бебе ...наложи се да вдъхне миризмата й , за да се увери , че наистина е същата ...
-- Ще дойде ли ? --- глас на старица , която би трябвало отдавна да ...
-- Кога ? --- нечий мъжки глас
-- Защо просто не махне снега ? -- ......
-- ..... Стето , Стето , ела да ни превеждаш тва негово ръмжене .... , нещо изглежда ядосан ?!?....
-- Тишина ! -- извика едрият водач , докато потресен възприемаше образа на празната , напусната завинаги пешера . За момент се вцепени . Горг беше този , който спаси ситуацията . Макар и с тромавия си ум , вече беше измислил какво да каже на хората чрез гласа на Стето :

--Три Пера ме посрещна , смеейки се на нашето нещастие .... ( "Горг , кви ги мислиш , не е било така . Него въобще го е нямало ! .... Трай си , шамане .... просто говори каквото ти казвам" ) ....-- През цялото време злорадстваше , че сме толкова зле . Каза , че няма да ни помогне , защото иска в мига , в който умре последния от нас , да застане на ръба на скалата и да пикае отгоре .... Горг продължи в този дух , описвайки моления за помощ като дребнодушно , жалко по характер създание . Постепенно в хората започна да се разгаря гняв и дори омраза . Докато чрез гласа на Стето Горг описваше една особено противна подигравка със умиращите ..... лицата на хората започнаха да почервеняват и да се наливат с кръв . Забравиха , че до този миг са се надявали на Три Пера като на единствен спасител .... Стето отдавна беше схванал маневрата на Горго и вече продължаваше на собствен ход , използвайки своя несравнимо по -богат и ловък език ... Горг го гледаше -- вече някак от страни -- как онзи сравнява със земята представата на хората за Три Пера .... Нещо го прободе под лъжичката , но знаеше , че така трябва . Гневът даваше сили ,дори за миг правеше хората напълно неуязвими за страха и отчаянието .
В един момент реши , че е достатъчно и даде знак на Стето да спре .
Изръмжа , давайки да се разбере , че иска поне мъничко храна . Нямаха .
Поиска да дремне и му сториха малко място ..

. . . . . .

" Имаше люлка от върбови кори , прошнуровани в краищата с четири въжета . Губещи се нагоре клони на сладка черница . Ръка , която люлее люлката . Целият свят пропада , приижда и пак пропада под него . Толкова е мъничък , че се побира във върбовата кора . Само уплашените му пръсти се впиват в ръбовете -- при всяко премаляване в слабините от моментната безтегловност . Красив майчин смях ... Боботещ , закрилнически глас -- могъщ силует , закриващ слънцето го придърпва с все люлката към косматата си гръд . После със смях го пуска да политне към майка му .... Толкова е мъничък , че само пръстите му стърчат от върбовата кора . Коленете и коремът му се опират в нежната , осеяна с жилки вътрешна повърхност на дървесината , всъщност опират в междината от трева и кожи ... топъл , ласкав допир . Още по ласкаво погалване на нечии меки пръсти през сплъстените му кичури .... Слънцето сияе през листата, окъпано в ярко зелена кръв ...."

-- ...Горг , събуди се .... ---- нечия мъничка , човешка ръка го разтърсва по могъщото , мечешко рамо . Но как се разбуждат тон и половина стегната мускулна маса . Как , когато волята , която ги движи иска да остане още поне миг в земята на сънищата и спомените от дълбокото детство ... Безпощадна , досадна , ограбваща го упоритост -- някой властно го изтръгва от съня и го принуждава да се изправи , да разтърка разочаровано , сънливо очи ....
-- Горг , събуди се !! -- гласът и лицето на Богомолката . Излъчва тревога и нетърпение .....
"... Кога е било това ?? " -- попита сам себе си събуждащия се Прероден в Мечок --- "Защо никога досега не съм си спомнял този момент ?? Защо не помня дори един единствен път от всички , в които баща ми ме е носел на рамото си , когато майка ми ме е кърмела ... "

-- Горг , чуй ме ! -- Брез и Стето организират отряд . Ще ходят до най - близкото хранилище !
"-- И аз за кво съм им . Да им тегля на връщане шейната със замръзнало месо и жито ? "
-- За да ги разубедиш -- почти извика Богомолката . Нотките на женска истерия в гласа й окончателно разсъниха Мечока . Накараха го да осъзнае идиотизма , който се канеха да сторят Брез и Стето . Само защото бурята беше утихнала бяха решили , че могат да се размърдат . Вероятно дори се канеха да използват донесената храна , за да подкокоросат човешкото множество . Нахранените хора щяха да ги последват без колебание през дебелия метър и половина сняг ...
" -- Още ли са тука ? "
-- Всеки момент ще тръгнат . Преди да дойда да те събудя видях Сивия Гълъб да довършва втората си снегоходка .
"-- Охо ! " - възликна Горг , придружавайки кроткото си смайване с глухо , изумено изръмжаване . Сивия Гълъб беше пословичен с умението си да избягва необмислените рискове и капаните на равните нему . Един от много малкото Закрилници , провел успешна мисия в контролираните от Три Пера територии . Този внимателен , предпазлив мъж на средна възраст не би се навил на такава глупост , ако можеше да спаси хората си по някакъв по - обмислен начин . От което следваше , че мисията може да е самоубииствена , но вече са обмислени всички за и против . Тоест Богомолката не беше права -- трябваше да се отиде .

.... Освен ако тя не знаеше нещо в повече .....

--- Защо смяташ , че ще се провалят ? -- запрати мисълта си към нея напълно събудения Горг Мирин .
-- Усещам Брат си наоколо !
-- Три Пера си замина . Ти си от онези , които знаят това .
-- Знам - вдигна тя слабичките си рамене в знак на съгласие -- Но аз усещам не Него, а Присъствието му ... Дружината му Съюзници .... Притаили са се -- затова утихна бурята... но това не е буря ... тъпите мъже не го ли разбират ?
" -- Напълно разбират положението , Богомолке . Вероятно го усещат по -добре от теб - защото Волята , събрала ОНЕЗИ НЕЩА В ЕДНО ЦЯЛО , е именно воля на мъж . Усещат те че си пъхат главата в тигрова паст . Само че нямат избор . Сега -- като ми каза -- и аз нямам избор ...
Богомолката се намръщи :
-- Сега кво излезе ... исках да ги откажеш , а ти взе че се нави да тръгваш с тях .
" -- Не отивам , защото вярвам , че ще успеем .... а точно заради обратното . За да ги върна живи .... Помня какво каза Брез за защитата ми - подарък от Три Пера ... "

Лицето на Богомолката се превърна в яростна и в същото време презрителна маска . Тя понечи да се врътне и да изчезне , но Мечокът й направи знак да остане :
"-- С Брез сте либета , нали сестричке .... значи ще бъда нещо като вуйчо на малкия .... дори само заради нероденото ще го спася когато Ураганът се събуди . Ще го захапя за яката на кожуха и ще го влача , но ще си го получиш обратно жив . Какво ще каж...."
Очакваше някаква благодарност , но не и това . Мъничкото човешко същество го прегърна , опитвайки се да го обхане с късите си ръчички . Главата й потъна в гъстото руно на козината по гърдите му :
-- Обичам те , мое малко братче ... и той наистина се почувства съвсем невръстен , изгубен в прегръдката на по-голяма сестра , каквато никога не беше имал ... В същото време тънките като пръчици ръце едва стигаха до мишниците -- страхувайки се да отпусне ръце , за де не смаже дланите й Мечокът лекичко прекара лапата си по темето й .

......................

После се отдръпна , за да тръгне с малкия отряд , воден от Брез , Стето и Сивия Гълъб . За да може да тръгне с тях и да се върне , влачейки Брез за яката на кожуха му . И двамата полумъртви от студ , изтощение и ужас ... Не всеки ден се случваше да плуваш в бързо втвърдяващата се маса на срутила се и повлякла те с нея си лавина ... Не всеки ден се случва да видиш изражението на смъртен ужас и изненада върху лицето на могъщи шамани и хладнокръвни закрилници . Изумлението им от неочаквания земетръс , накарал Планината да се отръска от снежната си покривка като куче от вода ... Още по- голямото им смайване и безпомощност , когато -- в кратките секунди преди бялалата стена да им се стовари -- откриха , че НЕЩО им пречи да се прехвърлят мигновенно на безопасно разстояние .

В рамките на секунди загубиха трите шейни , натоварени с месо и жито от хранилището . Самия склад заедно с посетителите си се озова под многометров снежен слой . То тва последното не би било проблем , ако хората на силата можеха да действат -- само че не можеха . Нещо подавяше действието на заклинанията им , принуждавайки ги да умрат като останалите , обикновенни хора -- със сняг в белите дробове .
Само Горг притежаваше достатъчно първична , жизнена мощ , за да оцелее . Тя спаси неговия живот , този на Брез и на още един човек -- напълно непознат за него . Само че непознатия беше съвсем обикновен човек и налягането в лавината беше смазало отвътре гърдите му -- умря пред очите на спасителя си .

После пристигна и виелицата . Бързаше да встъпи в правата си над околния свят . Заграби с невидими , яростни пръсти пресния , пухкав сняг от лавината и го превърна в непрогледна и непробиваема стена ... Въобще не можеше да си спомни как се добра с умиращия си товар обратно в селото . Бяха тръгнали почти толкова , колкото са общо ноктите-шишове по предните и задните му лапи -- а се връщаха само двама .. Всъщност дълбочината , внезапността и бруталноста , с която Съюзниците на Три Пера се притаиха , издебнаха и смазаха малката им групичка .. предизвикваше мрачна възхита . От онзи вид възхита , който обзема въобръжението при вида на корозирало от кръв острие ...
....................................................

В меката бездна на просъницата Горг някак си усещаше , че се е изтъркалял към края на малката за размерите му Ловна колиба . От уважение към него , а и просто за да не бъдат смазани останалите същества се бяха събуждали и отдръпвали от пътя на неговото бавно , на постепенни тласъци претъркулващо се туловище . Усещането , че може да срути стената полекичка го издърпа от земята на сънищата . За миг застана на границата между будност и неприсъственост , едновременно тук и залутан в губещите се пътеки на избледняващите спомени от един отминал живот . Беше заспал , хапан отвътре от глад и разяждащото любопитство да се върне в пространство на съня от предишната вечер . Да почувства отново ръката , която люлее бебешката му люлка . Да чуе никога непомнения боботеш глас на рано загиналия си баща ... "Било ли е някога"... Почувства , че повече няма да може да заспи .

Не можеше да заспи и поради друго- липсата на месо! Гладът изведнъж го накара да осъзнае замайващия мирис на крехка , двунога плът. Тънкият аромат изпълваше с разтърсващи трусове мечешките му ноздри . Усещаше как в тъмното на неосветената , студена колиба отслабва самоконтрола му , как се плиближава мига на хищническото безумие .... протегна се с нежелание към покритата с пепел отходна дупка в близкия ъгъл и натри с омацаната си лапа ноздрите си . Непоносимата смрад нахлу право в мозъка му и стъпка с особена бруталност разгарящия се глад за прясно месо ... не тук и не сега .

Окончателно разсънен , Горг полека се изправи . Поне временно му се налагаше да диша през устата -- един доста шумен процес , дразнещ най- вече него . Просто човешките уши бяха много по-нечувствителни от неговите . Шумът от неговото собствено дишане през пастта го дразнеше -- особено в малкото , затворено пространство . Реши полекичка да се измъкне на чист възду . Студа навън не му правеше особено впечатление , освен това искаше да види как се възстановява Брез . Полекичка се надигна и заразбутва хората по пътя си към вратата . Не рискуваше да стъпва в пролуките между налягалите едно върху друго тела -- чифт детси крачета биха могли да преминат , стъпвайки тук и там , но той щеше да остави след себе си стенеща тълпа . Разбутваните хора в просъница се отместваха , без дори да потрепват със затворените си клепачи -- студът и гладът бяха изтощили всички .

Малко момченце обаче се разплака . Горг усещаше как там - под и пред нозете му майката го утешава в леко шумолящата си прегръдка . Спря , запазвайки максимална тишина и неприсъствие . Опитните майки умееха да приспиват разбудилите се за нещо си деца с невероятно умение и бързина - преди плачът или хленченето им да са разбудили другите ревльовци . Хлапето обаче не плачеше . Беше поне на пет , дори шест годинки -- личеше си по ясното , пълно със сдържано любопитсво гласче :
-- Мамо , защо лампите правят да се вижда .
-- Защото светят
-- А какво е светлината -- чегърташе в тъмнината невръстния гласец
-- Патай баща си -- ловко се измъкна леко уморения женски глас
-- Тате , тате
-- Кво ?
-- Искам да запалиш лампата , дето си я носим -- леки , изнудващи нотки .
-- Спи , хлапе -- шум от обръщане на тежко и масивно тяло на другата му страна .

-- ... Студено ми е , искам огън -- каза хлапето и изведнъж започна да хлипа . Угнетяващо тихо , някак засрамено от шума , който вдига . Майката започна да го утешава , чуваше се шумоленето от дрехите при прегръщането на малкото, тресящо се от беззвучен плач телце ...В този миг се чу отново басовият, приглушен глас на бащата . Вече разсънен , търпелив , почти издаващ своята слабост и обич към зависимите от него същества :
-- Я ела до мене ... да тука , тука ! -- шум от неуверено в тъмното тътрене на малки лакти и колене . Бащата пое дъх и попита :
-- Искаш ли да играем на една игра ? .... Да , казваш ! Добре ...сега ще разперя пръсти и ще долепя един срещу друг върховете им . Напипваш ли къде са ми ръцете ?
-- Ъха . Кутретата ти са към мене .
-- Тъй . Сложи си показалчето там , където се допират върховете на кутретата . Сега кажи : "- Дай бабо огънче"
-- Бабо, дай огънче ... ма тя къдее е
--- Ми в колибката , под пръстите ми . Една такава стара и прегърбена . Има поне осем внучета -- такива нахални като тебе
--- Не съм нахален , бе тате !
-- Не си бе , не си -- ама искаш ли огънче ? Питай бабата дали ще ти даде
-- Бабо , дай огънче.... а ма защо не я виждам ?
-- Тука съм баби -- пък ти си спъпил върху землянката ми . Малка е тя -- няма кво да я обикаляш -- отляво къпинови храсти , отдясно коприва . Ти вземи мини по покрива ...
-- ... Сложи си показалчето на следващите пръсти на татко си -- подсказа съвсем тихичко майчиния гласец ..
- Каза ли някой нещо , баби -- таткото се направи , че не е чул подсказването .
-- Страх ме е от високото -- ловко смени темата вживяния в играта хлапак . Същевременно волно или несъзнателно прикри своя невидим подсказващ помощник .... Можеше да се чуе как бащата полага усилия за да сдържи бълбукащия в него гръмогласен смях . Чу се как преглъща преди отново да си преправи гласа на тънък и сух бабешки тембър :
-- Ела , ела . Съвсем ниско е . Малка е моята землянка .... ма каква землянка е това ? Четири греди и едни праг засипани с малко клони и пръст ... ти само стъпвай по гредите и ще минеш .

Момчето явно го послуша , защото " Бабата " започна да гърголи нещо си слабоумно , радвала се , че такова умно и сръчно дете й идвало на гости .... Изведнъж изтезаваните гласни струни отказаха да издават нетипични за мъжкото гърло тънки звуци . Чу се рязко прокашляне , пресипване и последвал ги тихичък кикот от страна на жената и детето :
-- Хайде бабо , на покрива съм ( тоест пръстчето му беше върху точката , където заставаха един срещу друг бащините средните пръсти ) ... подай ми , бабке огънче . Хайде , през дупката за огъня ми подай една главня .
--- Не мога , бабиното . Стара съм , превита съм на две . От пънчето не мога да стана . .. Ела по- наблизо . Без възражения момченцето помръдна с тяло , понечвайки да протегне с още няколко сантиметра ръката си . В този миг майка му си преправи гласа на неговия и попита бабката :
-- Ма бабичко , какво е това черното до тебе .
-- А , това ли -- отново беше ред на бащата да си преправя гласа , пак да се преструва , че не е усетил подмяната на гласовете .
-- Кученце , бабиното . Едно такова мъничко , добричко . Държа го до нозете си , щото огъня вече не ме топли . Живинка ми трябва , да ми стопли старите кокали ..... ама то е мъничко ... и спи ... виж как сие подвило опашката ... виждаш ли
-- Ъха -- отвърна хлапето в непрогледния мрак .

В този миг то наистина клечеше върху колибата на непозната бабичка , наистина зяпаше през отвора за дима и изпитваше леки , усилващи се опасения от черното кутре до краката на гостоприемната старица ....
" Сигурно"-- помисли си запленен Горг -- "се опитва да разбере колко е голямо , напрягайки неопитните си очи на слабата светлина от огнището на бабичката"
--- Ето , ето -- вече си стъпъл на четвъртата греда -- хайде скочи на прагчето ...
-- Скачам , скачам -- още едно преместване на малкото телце в тъмното . Приближава се към баща си , за до може малката му ръчичка да прескочи колибката , направена от бащините пръсти .
-- ... Хайде де , нали ти казах да не се боиш от кучето -- беше майката , която този път си позволи да имитира именно бабичката . Репликата естествено предизвика точно обратния ефект . Чу се продължително , типично мъжко изсумтяване . В него се долавяха едновременно леко раздразнение , любопитство и молба да не му се бъркат в ролята на разказвач . Това специфични издишване продължи отвъд безопасните две , три секунди , заплашвайки да развали магията на момента . Момченцето обаче направи неотразим ход :
-- Бабичке , каза ли не що ?
-- Не баби . Само.. ъъъ.. стъпвай по-тихо да не събудиш мойто кученце . Не го събуждай , виж как сладко спинка . Тихичко стъпи на прагчето , събуй си кожените макасини , влез на пръсти ....

Преправящия се глас на бащата постепено примамваше хлапето , обещаваше му огън , на който да се стопли , храна и добродушно куче , с което да си играе .... Горг , напълно забравил за саморъчно омацотенета си муцуна , стоеше неподвижен и наостряше уши да чуе края на приказката игра .
Вътрешно се усмихна , когато хлапето пъхна пръсчето си в колецето между застаналите един срещу друг палец със палец , показалец срещу показалец . Все по - сладникавите и подмилкващи се обещания на " бабичката " го караха да се чувсва нащрек --- и все пак си пъхна пръста .... момченцето влезе в колибата на старицата , за да вземе огънче ....

В този миг "колибката" се "затвори" . Вратичката се затвори -- тоест татковите пръсти се затвориха около мъничкия доверчев показалец , а майката тихо , но остро извика едно "джаф". Момченцето едновременно извика от страх и изпищя от изненада , удоволствие и кикотещ се смях . Дори се сборичка с баща си в тъмното , опитвайки се да освободи ръчичката си . Майката също се намеси със своите копринени , меко шумолящи движения . Разнесе се шум от боричкане на млади , силни тела и таткото , за всеобщо удоволствие , се престори на победен ...

...........................................................................

Смях и щастие .
Златисто е . Златисто е излъчването на долитащите , подслушвани звуци .
Докато ги слушаше Горг в един миг , в едно дихание разбра какво е пропуснал .
" Пропуснах ето това ! Да бъда човек . Бях двуного ,въоръжено с брадва . Убивах и убивах и убивах.... И Светлината ми даде ново тяло , с което да правя това още по- добре ...." Опита се да види в тъмното огромните си , космати лапи , макар да знаеше много добре как изглеждат --- наистина огромни . С нокти , които излизаха не от горната част на върховете на пръстите , а представляваха масивни котсни продължения на крайните фаланги .... С обемно , триъгълно сечение .

Попипа туловището си -- гърдите и диафрагмата . После -- много по-нежно и внимателно -- вдигна лапа и докосна изъкналия навън покрив над главата си . Всъщност гредите и стените бяха успели единствено да определят началната форма на ледения слой , обгръщащ колибата . Вече дори нямаше отвор за огъня и дупки откъм подветрената страна за проветряване -- хората бяха осъзнали , че не може да поддържаш огън , дървата за който се намират извън селището . В момента разчитаха само на крехките си ледени землянки и топлината на притискащите се едно до друго тела .

... Чуваше ги как се гушат едни в други , размествайки кожите и груботъканите завивки . Всички накуп , в едно цяло . Майката и бащата -- бедро до бедро , рамо до рамо . Ръката на мъжа сигурно е под тила на жената , за да й е по-удобно . Децата се скупчват в тясната пролука между тях двамата ... и нараво върху тях . Защото са всички на купчинка .... Семейство ...

" Искам да съм човек"-- осъзна в тъмното Горг -- " Искам това , което загубих . Това кротко величие под стрехите - стени , които мога да изкъртя с едно невнимателно врътване на туловището си . Искам отново да имам гърло , с което мога да си тананикам . Искам да мога да се смея не само в мислите си , но и на глас . С езика и очите си .... Нима до сега не съм забелязъл колко са чувствителни и изразителни човешките лица . Колко са чевръсти и ловки човешките пръсти , сътворяващи колиби , гърнета и детски люлки , оръжия и илачи , дрехи , украшения , статуетки на бременни жени и препускащи сърни , на малки дечица , заспали на кълбо с пръстчета в беззъбите усти ...."
Болката , странният натиск в гърдите го режеше с такава сила , че в Съзнанието си се усмихна : "Благословени да са Богомолката , Три Гарванови Пера , Брез , Сивия Гълъб . Благословени да са всички мой посестрими и побратими , всичките ми потомци от човешката и мечешката плът . Благословенно да е всичко , което поражда тази станна , непозната болка в гърдите ми . Благословено да е всичко онова , без което щях да остана безпаметен Мечок ..... който преди това е бил човек с манталитета на мечок ... и е вършел неща , твърде лоши дори и за необузданите диви зверове .

.........................................................................................

....Брез умираше в безсъзнание . Стояха , надвесени над издъхващото му тяло и изпиваха малкото оскъден въздух в помещението . Стояха безучасно , в тъпо неразбиране на собстевната си безпомощност . Нито едно лечебно заклинание не бе се бе задайствало , нито една настойка от билки не бе подействала . Водачът Брез , шаманът Брез , най - могъщият от присъстващите умираше без дори да може да си отвори очите . Стояха около полека изстиващото му тяло , защото нямаше какво друго да правят ... Всъщност дори и сега избягваха да се гледат в очите -- слабостта поражда гузност , с която хората на силата не са свикнали .
Нямаше какво повече да направят -- бяха опитали всичко . Стояха и стояха и през това време той полека умираше . Всички в малката колибка - без изключение -- имаха достатъчно развити сетива , за да видят и пораженията от лавината и настъпващите дъпълнителни последици за изгорените дробове . Можеха усетят точния миг на присигащата смърт , точния миг , в който все по-немощтните органи щяха да спрат да работят като едно цяло ...

-- Какво ще кажем на останалите -- попита Малката Еша .
-- Че трябва да чакаме времето да се оправи и да си върнем контрола над Силата и Постранството -- отвърна безизразно Богомолката . Само лекото зачервяване на очите издаваше , че може би е плакала .
-- Ако разберат колко сме ненужни в момента .... ще ни намразят -- каза Малката Еша . Останалите я изгледаха едновременно с досада и леко презрение -- тази иначе способна личност и симпатична , хубава жена се влияеше твърде много от мнението на масата . Това определено не й помагаше -- нито на нея , нито на въпросните хора , които очакваха от нея да бъде силна в решенията си .
Никой нищо повече не каза .

Нямаше смисъл . Всички знаеха , че ще се мре . Много дни бяха минали от изчезването и на последното парченце храна в селището . Притаените Зимни Съюзници на напусналия ги Три Пера само чакаха хората да се размърдат , за да повторят кошмара с експедицията до хранилището ... Всъщност една група се пробва и тръгна на юг . Част и половина след тръгването внезапно загубиха мисловната връзка с водача на бегълците от котловината ...
Ето защо сега нямаше какво да правят , освен да стоят и да чакат времето да се оправи , да се върне нормалното за сезона есенно слънце , шаманште да се почувстват уверени в силите си ...
Защото за момента нищо не можеха да направят ... Можеха само да благодарят на Светлината , че Ядосаните Духове не разполагат с посредничеството на свързан с тях ум . Ум , който би могъл да използва тяхната енергия и всепроникващ сетивен усет за директен магически удар ... В края на краищата лавините и дори земетръсите , ураганите и студа не можеха да убиват директно . Ако стояха далеч от местата , където природата е естествено първична и опасна -- щяха да оцелеят ! В средата на закътаната , уютна котловина щяха да оцелеят .
Стига да не беше фактът , че щяха да умрат от глад ... И нямаше какво да се направи ....

Накрая дори Богомолката разбра , че не може да помогне на младия Брез . Целуна го по челото и по устните и прехапвайки кокалчето на дясната си ръка излезе от колибата . Останалите , по един по двама, я последваха . Само Горг остана при живия труп . Клечеше на задните си лапи и постепенно в него се надигаше едно страховито прозрение .Едно прекрасно и неистово в своята безжалостна яснота разбиране . Усещане за онова , което трябва да се направи . За необходимото ...
Почувства се странно . Осъзнаваше , че не е стигнал до този миг на прозрение изведнъж . Крачка по крачка бе извървял пътя до този миг . До мига , в който с безпределна яснота знаеше какво е необходимо -- да осигури на умиращите от глад тони и половина прясно месо ... Коленете му се разтрепериха така , както никога досега , както в нито една самоубииствена атака срещу превъзхождащ в сила или численост противник . Самата мисъл за това , което възнамерява да направи със себе си разтрепери могъщото му тяло .... " Наистина ли нямаше начин ..... Защо точно аз"

Очакваше някакъв солиден довод -- обобщение на безнадежната ситуация . Нещо , което да разтълкува решението му .... Но вместо логика имаше само едно интуитивно , но категорично усещане .
За необходимото.
Полекичка излезе от стаята . Отиде при водача на местните ловци и с жестове команди му обясни какво иска . Изпълнителният , чевръст мъж събра за няколко минути към почти триисет що годе читави войни . Изглеждаха достътъчно решителни и смели -- щом ще ги води Горг. С изпълнени с воля за борба лица се наредиха в походна колона .
Той обаче им даде знак да застанат в кръг около него . Още и още по близо .
Даде знак за атака .
Знак за мишена ... и тук , в този миг посочи себе си .

Решимостта им се замени с объркване . Какво сенките да го вземат искаше от тяк Преродения В Мечок ? Издаваше заповеди с помощтта на стари като самия лов жестове . Тук , там , наведи копието , мишената е ето там ... и сочеше себе си .... Какво всъщност искаше ? Да му помогнат да умре ? И Защо?
В този миг на недоумение се намеси полекичка приближилата се Богомолка :
-- За да нахрани децата ви ... и потомците на собствените си потомци . Подарява ви плътта си .
--- Ма той е човек -- възнегодува ловния водач
-- Някаква част от него е човек ... може би най - добрата или най-лошата ... дори ... дори аз не знам.....Но тялото му със сигурност е мечешко . Някъде към тон и половина . Би стигнал на всичките петнайсет по сто човеци , натъпкани в селото . За няколко дни на ред , ако направим супа от кокалите и кожата , а месото ядем сурово на малки дажби .
--- Не можем просто така да го убием -- разшириха се очите на хората ...
-- Напротив . Просто е ! След като той е взел решението -- вече всичко е просто . .. Точно за това е вътрешната сила -- за да прави сложните неща прости -- тя спря да говори и погледа й обходи ловците . "

... Знаеше по -добре от тях самите , че накрая ще се съгласят .... Точно това беше особеното -- напиращия в нея въпрос -- хората достойни ли са за такъв подарък , ако вътрешно не го оценят . Ако вместо да паднат благодарни на колене започнат да се предствавляват на невинни и никога неоцапвали се с кръвта на ближен ... "
" Не ги съди , сесттричке" докоснаха я мислите на Горг Преродения в Мечок ... "Приеми ги каквито са -- безкрайно красиви и грозни . Страхливи и безстрашни , егоистични и щедри до забрава .... В края на краищата ние с теб също сме човеци . " Тя кимна за съгласие -- в този миг мислите на Горг удивително напомняха за Брат й , докато беше малък , преди да го обземе неутолимия глад за още и още мощ. Мекотата на мислите му я подтикна към един спонтанен въпрос:
-- Какво изпитваш?
- " Говори на ум . Съвсем ги разколебаваш като се обръщаш към мен със слова . "
"--Какво изпитваш , Горг "
"--Странно е точно един човек на силата да пита за това , сякаш не знае какво е ? "
"-- Наистина не знам какво си мислиш . Какво ти лично си мислиш в този момент ."

- "Изненадан съм -- честно . Очаквах , че ще се почувствам облъхнат от величие , че ще се почувствам , както сигурно се чувстват хората като брат ти ....В края на краищата така изглеждаше в моите очи собствения ми син , Амадок -- в онзи злощастен ден , кокато вече несъществуващите южняци ни загащиха в пешеричките .... Толкова години му се сърдех ,че си е дал живота заради някава "висока" работа ... а сега разбирам , че в онзи миг моето дете е изгаряло единствено от скромност и желание да свърши зъс задачата . Той замлъкна , а и нямаше какво повече да каже -- войните го заобиколиха от четири страни и се приготвиха да атакуват едновревенно ....

- " Обичам те , мое малко братче . -- повече от истинския си кръвен брат"
- " И на мен ми беше хубаво с теб , сестричке. Ама чак да кажа че оби ..."-- мисълта му пресекна когато видя сълзите на посестримата си . Жеста й , с който му махна да спре , да спре със закачката си . Поклати глава в знак на съгласие . Устните му -- тънки , черни ивици по краищата на мордата -- се разтелгиха в нелеп , гротесктен, последен опит за усмивка . Усмивка , предназначена за неговата посестрима --и същевременно гримаса на предизвикателство към колебаещите се , наобиколили го нерешително съплеменници . Предизвикателство и последно озъбване към сляпата сила на Смъртта и Съдбата ... Зъбешеше , опитвайки се да се усмихне ...

".. Но някъде дълбоко в него , в извечния мрак на душата му се появи малка слаба светлина . Взря се учуден в нея и видя собствените си , някогашни , човешки ръце да държат заспиващия невръстен Амадок . Стоеше на колене под ниския скален свод и люлееше заспиващото дете . На ръка разстояние от него Нила кърмеше дъщеря им . Очите му се вдигнаха и спряха върху красивата , бяла полусфера , лакомо захапана от мъничкото гладно същество . Танцуващата светлина от огнището си играеше с бягащите и прииждащи сенки по нежните черти на съпругата му , по седефената повърхност на бебешката плът и Нилените гърди . В този момент любовта към прегърналата бебето жена го покоси -- той се отпусна на пети , неподвижен , забравил да диша . Учуден , че съдбата му е позволила да стои толкова близо до нещо толкова красиво и толкова висшо ... Тя вдигна очите си , големите си , разкошни , тъмни очи и усмивката , щастливия безмълвен смях в тях го направиха безтегловен , пречистен , изпълнен с вътрешна стойност , докоснат от вътрешен покой ...
... Стояха така , с бебетата в ръце и се гладаха с любов , в която имаше само нежност , само плахост да протегнеш пръсти към другия , към косите на скъпоценния товар в ръцете й ..."

Десетки нажежени шишове го върнаха в реалността . Хората най - накрая бяха проумели какво иска от тях и колко е неизбежно то . Бяха пристъпили напред и дузина копия потънаха в колосалното , мускулесто туловище , в тялото му . Падна на предните си лапи . Опита се да вдиша през пронизания си на няколо места гръден кош . Изхърка и учуден зяпна разхвърчащата се розова пяна от пастта му . Преодолявайки болката , пое накъсано дъх , издиша го . Опита се да поеме още веднъж дъх ... ребрата се издуха , но въздуха този път- не успя да влезе в дробовете му. ... Крайниците му се подкосиха . Клепачите му се склопиха в мига , в който възрастен и опитен ловец мушна с тънък шиш от рибя кост право през окото му . Всъщност умря в точно този миг на последно милосърдие . Но дори и мъртъв усещаше как ножовете бързат да го отделят от костите му . Усещаше как се пръска на хиляди късове ...... и потъва в коремчетата на стотици и хиляди деца , жени и мъже .
Как става едно цяло със всички . Пожертван и приет до последната частица .
...........................................................................................................

....Бял тунел и студ внезапен. Ярка светлина.Нещо щипещо облизва меката му повърхност...Слагат го до нещото , в което беше до преди малко ...Познава я по биенето на сърцето....МАМА...Мама не като дума (рано е за думи, макар че някаква дълбоко дремеща част в него знае какво са думите ) Мама като първично усещане.
Вкус, звук,трепнене , допир и мирис.
Вкус на мляко.Вкус на нещо розово и щърчащо от бяла полусфера.
Звук от нейния пулс. Звук на нежен и галещ глас.
Допир на ръце с по-финна кожа от неговата.
Мирис на нещо неописуемо.Мирис , който го обгръща в топлата обвивка на собственото си пристъствие. Някак отвън , наоколо-- но далеч... остават тежките миазми на спирт,, хлор и дeзифенктанти...
...Потопен в присъствието на прегъщащо го божество.