автор: gabrielle

Търся съня си
в очите ти
и не го намирам!
Търся смеха
в очите ти –
къде го изгуби?
„Добро утро“ шептя.
Миглите ти
потръпват –
как искат
да бъдат крила;
как искаш –
все по-далеч
да се скиташ…
все по-навътре
политаш...
Устните ти
са сухи,
пясъчни
и усмивката
разпада...
Усмивката ли?
Вече отдавна
я няма,
няма си
и смехът ти
е глух,
като откъртен
камък е,
като стон,
потънал
в пух…
Малки бръчици
бърчат челото ти,
сякаш
надеждата е
изчезнала
и лицето
изглежда
чуждо,
изгубено...
Губя те.

Бузата ти
поглъща
малка сълза –
как искам
да те прегръщам,
как искам –
да те спася...

Ти ме спасяваш.
Задъхвам се
в желанието
да те задържа,
а ти все повече се изплъзваш,
все по-хлъзгава ставаш.
И многомерната равнина,
в която сме залепнали се разпада…
Ще се задържим ли
в следващото измерение?
Ще надхитрим ли – плоската си природа…  

***
лято –
между надеждата на пролетта
и пустошта на есента