автор: Albatros

Да бях момче, по цял ден да се мая покрай реката с плачещи върби,
да гледам как ветрецът във Безкрая най-светлите си облаци кълби,
с три бръмбара в кутийка от кибрита, и още три – във моята глава,
да си ловя щурчета – и да скитам в дъбравите с най-меката трева,
да слушам вечер как дъждът си тропа по плочестата наша сундурма,

да каже дядо – време е за копан! – да изчоластря вехтата асма,
и да го гледам – кръсти се над хляба, отчупва ми коричка Светлина,
да ме приспива всяка вечер баба със приказки от древни времена,
дълбоките светулкови коруби в съня ми да блещукат – Божий храм.
Еех, ти, момче? – къде ли се изгуби, и нявга ще се върнеш ли, не знам.