автор: liulina

Калина имаше склонност да поглежда назад винаги, когато се движеше някъде сама. Тя настръхваше, когато около нея беше тихо. Живееща в големия град с постоянна улична шумотевица, работеща като медицинска сестра в кварталната болница винаги заобиколена от разговарящи и стенещи хора тя не обичаше да е тихо. Израснала беше в голямо семейство състоящо се от двама по-големи братя, които често се карат и бият и една по-малка досадна сестра, а сега беше омъжена и имаше две деца, момче на десет и момиче на осем години.
Все пак тази фобия от тишината я преследваше от дете и все повече се засилваше. Сега и се наложи да се прибере в два през нощта от болницата до в къщи пеша, колата и се беше повредила , а адресът на, който живееше беше на две преки от болницата. Вървеше по тротоара, а стъпките и отекваха по празната осветена улица. Тя започна да си свирука с уста една песен на Solace – Don’t be scared, но инстинктивно се обръщаше назад и се оглеждаше тревожно. Спря да свирука, но изтръпна защото сякаш някой свирукаше точно до нея същата мелодия. Тя се огледа, но нямаше никого, само сянката и се простираше зад нея. Тя попита с разтреперан глас:
- Има ли някой?
- Има, има … - отговори и женски глас, който досущ приличаше на собствения и глас.
- Кой е? – тя вече не се страхуваше, успокой се, че няма да върви тези две преки в тишина.
- Аз съм, не ме ли виждаш?
Калина се огледа по цялата дължина на улицата, въпреки, че гласът, който чуваше сякаш идваше точно отзад зад нея и по улицата надолу и нагоре нямаше никого. Зад себе си виждаше само сянката си. Изведнъж сянката и направи движение което Калина не беше направила, просто и помаха с ръка. Калина подскочи и сърцето и веднага слезе в петите, а сянката отново и проговори:
- Няма къде да отидеш, дори, когато не ме виждаш аз съм до теб.
- Но, но как така, аз полудявам … - каза по-скоро на себе си Калина. – продължи да върви мълчешком, а сянката и отново заговори:
- Опитваш се да ме игнорираш, но това няма да ти помогне.
Калина прие, че заради фобията си от тишината окончателно е изтрещяла, не си спомняше да е приемала успокоителни или други психотропни вещества и за това реши, че просто е полудяла. Вървеше бързо и скоро зави в уличката, на която живееше със семейството си. Изведнъж сянката и се отдели от нея и и препречи пътя:
- Къде си мислиш, че отиваш? Първо трябва да се изясниш с мен, разбра ли?
Калина заклати глава и се опита да мине през сянката си, но усети някаква енергия, която я отблъсна и тя се върна две крачки назад.
- Аз отдавна те следвам, а сега вече мога и да ти правя компания. – каза отново сянката
- Как е възможно? – учуди се гласно Калина.
- Възможно е, фобията ти от тишината ме материализира мила, ха, ха, ха. Нали си чувала израза „Винаги те следва като сянка“, е сега ще разбереш и какво точно означава.
Калина не вярваше на това, което чуваше, помисли си, че е в буден сън и реши отново да игнорира гласът от собствената си сянка. Сянката изведнъж се разрасна и зае около три метра от тротоара. После по улицата отекна нейният смях. Калина отново се опита да мине през нея или да я заобиколи, но това не и се получаваше. По уличката все още беше тихо и не минаваха нито автомобили, нито хора. Сянката започна да шари около нея и да я хваща ту за ръката, ту за крака и Калина я усещаше все по-плътна и по-плътна, докато изведнъж до нея не застана нейни съвършен материализиран двойник.
- А, сега по-добре ли е? Би ли говорила с мен като друго човешко същество?
Калина стоеше вцепенена и глътнала граматиката си около половин минута, докато не реши, че е време да отговори на двойничката си:
- Това, не е истина, ти не си истинска, аз полудявам, ти си плод на моя болен мозък и не съществуваш.
- Повтаряй си го скъпа, аз се прибирам, а ти ще останеш тук. – каза сянката и изчезна по улицата към тяхната къща. Калина се опита да върви, но краката и сякаш бяха залепнали за асфалта, събу обувките си, но както стъпи до тях боса пак не можеше да помръдне. Развика се с цяло гърло, но сякаш от гърлото и не излизаше звук. Мислеше си, че това е кошмар, от който ей сега ще се събуди, но не се събуждаше. Вече наистина се изплаши и отново започна да крещи имената на съпруга и на децата си с пълно гърло, но никой не я чуваше, защото от устата и отново не излезе и звук. Седна на земята без сили и се разплака. Наоколо беше тихо и вече развиделяваше. От къщата и излезе съпругът под ръка със сянката и, а до тях вървяха двете и деца. Тя замаха с ръце за да привлече вниманието им, но нищо не се случи. Те минаха през нея, а сянката и се обърна и каза през рамо:
- Сега ти си сянка щом не ми повярва.
Калина не можеше да повярва беше станала невидима, а сянката и всяка сутрин минаваше през нея и живееше живота ѝ. Никой дори не разбра какво точно се е случило. Калина ден след ден стоеше като ту по-светло, ту по-тъмно петно на тротоара и виждаше всичко само от този ъгъл. Видя всички приятели на дъщеря си, видя всички изцепки на сина си, видя изневерите на съпруга си. Видя как сянката и умело живее живота ѝ и как през всичките тези години никой не видя разликата, която само за Калина беше очебийна, разликата между двете се състоеше в плътността. Сянката се движеше отскачайки леко и с годините започна все повече да изтънява. Калина все повече и повече се материализираше и когато настъпи часът на смъртта и, Калина се материализира, а сянката и я последва в отвъдното. Двете Калини стояха в чистилището като две отделни души, но едната беше сянка на другата, коя, коя беше и те вече не знаеха.