автор: YOTOVAVA

Вълчицата скимтеше жалостиво.
Обгръща мрак зениците ѝ зрачни.
Ловец с куршум оловен я ужили.
И сили няма – даже да изплаче.

Олекват непокорните й лапи.
Кръвта замръзва в бликналата струйка.
А верният и неподкупен самец
на пост стои – с езика я побутва.

Сребрее недалеко под луната
пътека към отвъдното и Рая.
Не може той дотам да я изпрати.
Но с нея ще остане – чак до края.

Осиротял ще хлътне в тишината,
която е коварна и убива.
Оттук насетне съскащото лято
ще идва пусто, зло и пепеливо.

Когато дойде ред да падне ничком,
със нея пак ще бъде – на небето.
Копнея като вълк да ме обичаш –
и тук, и там – нататък, докъдето...