автор: felisia

Да потънеш дълбоко, да не можеш да дишаш,
да се давиш от обич, да не мислиш за нищо,
да е много зелено, все едно си във извор,
да е адски студено, но във теб да се плискат
две горещи сълзи, две сълзи на мечтател,
две сълзи на дете дето в скута ти чака
твоите сухи ръце, без любов изсушени
да помилват във него тази част разразена,
дето струни е галил, а след тежките нощи
тези струни е късал от копнежи за още
още много балади наведнъж композирани
още много балади за красиво умиране
още много балади, дето тяло във тяло
се докосваш до тъмната част на луната,
тази тъжна душа на момче и магьосник,
който нощем не спи и те моли за още,
който пие от теб все едно е в пустиня
и по милост на Господ край оазис е минал,
а не знае дори, че самият е извор,
че потъваш във него, че не можеш да дишаш,
че са давиш от обич във водите зелени,
не води-водопади, не очи, а вселени!