автор: Samanda

На пътя земен мой
види му се краят.
Химни –
прославящи живота –
звучат ли
в храма на душата моя?
И без моя глас е толкова шумно
по паралелите и меридианите
на планетата синя наша!
Ти, душа, замълчи!
Моля те!
Смири се!
Колко често истини маскирани
са изричани на всеослушание
в кресчендо и с парадиране
от псевдопастири,
охранени с лъжи,
измами и заблуди!

Ти, душа,
следвай Пътя си!
Дълбоката вода е тиха.
В нея тежкото се утаява.
Какво ли няма в дъната
на океани и морета!
И фуражки с петолъчки,
и пагони изгнили
на капитани дръзки,
и отломки от кораби сред водорасли,
и бисери, и диаманти сред корали.

Спускам се към дъното дълбоко...
Все по-надолу,
все по-надолу …
Да отпия тишина.
Не за друго.
Пия бавно…
На малки глътки.
Какъв е вкусът на тишината ли?
Странен!
Като на майчино мляко.
Не ме опива – отрезвява ме.
И ме завръща към мен самата.
Спомням си откъде съм дошла,
коя бях вчера и утре коя ще съм.
Kъде след време пак ще се завърна.

Samanda