автор: Heel

Думите „и теб това те чака“ изведнъж изникнаха в съзнанието на Ралица. Тя си бе спомнила една случка отпреди три дена. Уж нищо и никаква размяна на реплики, а до какво се стигна…
Преди три дена Ралица чакаше на трамвайната спирка. Нервничеше, защото закъсняваше за работа. Когато трамваят пристигна, тя пусна пред себе си една старица, която едва креташе с двата си бастуна. Бабата се движеше като костенурка, за нея изкачването на трите стъпала вероятно бе като привземане на Еверест. Падна голямо суетене и чудене. Подпре се, пък не може да се надигне; и пъшка, и сумти, адски дразнещо. Ватманът започна да дрънка със звънеца, очевидно и той се бе ядосал от размотаването. Тогава Ралица импулсивно подвикна:
– Хайде по-бързичко де! – Осъзна, че тези думи са груби чак след като ги изрече.
Старицата извърна бавно глава и рече:
– И теб това те чака.
Извлякоха я хората със задружни усилия горе и я настаниха да седне. Ралица се засрами от гневното си подмятане, но бързо забрави за него.
Белята стана на следващия ден. Докато слизаше по стълбите в подлеза, мъкнейки пазарски торби, Ралица стъпи накриво, препъна се и падна. Болката, която преряза левия й крак, бе чудовищна. Добре, че линейката дойде бързо. Последва кратък престой в болница, по време на който счупените малък и голям пищял бяха наместени и крайникът бе гипсиран от пръстите до средата на бедрото.
Три дена след инцидента Ралица мислеше за изреченото от старицата. Имаше чувството, че е била прокълната. Тя по принцип не бе суеверна, но нямаше как да пренебрегне прокобното „и теб това те чака“. Надигна се от леглото и бавно спусна пострадалия си крак на пода. Болката, съпроводена с неприятно пулсиране, се усили. Отеклите й пръсти потрепнаха и се сгърчиха в гнездото си от памучна вата.
Пъшкайки, Ралица се набра на патериците и се изправи. Бе направила само няколко простички движения, но вече се чувстваше скапана. Приплака й се при мисълта, че трябва да отиде при личния си лекар за болничния лист. Три спирки с трамвая, нищо работа на пръв поглед, но дали щеше да се справи? Не й се даваха пари за такси, защото се бе охарчила.
Облече една стара широка пола и коженото яке и закуцука към вратата. Коляното й бе обездвижено в изпънато положение, така че тя трябваше да се напъва да държи крака изнесен напред, за да не се тътри по земята.
Докато слизаше по стълбите, й се зави свят. Спря и се подпря на парапета. Отне й минута да се съвземе.
Съседките, които пиеха кафе и си бъбреха пред входа, започнаха да я подпитват какво е станало, като кокореха любопитно очи. Ралица махна с ръка и отвърна:
– Счупих си крака. Не ми се говори сега, бързам.
Бързаше тя, но със скоростта на костенурка. А до трамвайната спирка имаше цели триста метра.
Тротоарът бе неравен, на места дори липсваха плочки; трябваше да внимава да не се спъне. Студено й бе на пръстите, защото бе забравила да нахлузи върху тях чорап.
Подрипна несръчно, докато се опитваше да преодолее един бордюр, и покритата й с дебел слой гипс пета застърга в асфалта. Разтрисането се предаде нагоре по крака и незарасналите кости запротестираха. Прималя й, но някак си успя да запази равновесие. Продължи да се тътри към спирката.
Отсреща се задаваше един неин обожател, Стоян. Тя отдавна го бе отрязала, но той продължаваше да се навърта около нея.
– О, Раличке, мила, какво е станало?
– Нищо особено. Пострадах малко. Ще се оправя.
– Ох, горкичката. Да ти помогна?
– Не ми трябва помощ.
– Къде отиваш?
– При личния си лекар.
– Да те закарам с колата?
– Не, ще се поразходя. – Ралица не го харесваше и не желаеше да има нищо общо с него. Знаеше, че зад лицемерната му вежливост се крие грубиянщина.
– Хайде, хайде, не се прави на велика. – Ръката му се плъзна по талията й. – Не виждам аз, че едва ходиш.
– Моля те, разкарай се!
Той се поколеба, сетне се намуси и махна пренебрежително с ръка. Отдалечи се, като мърмореше. На Ралица й се стори, че долови думите „куца кучка“.
Най-накрая се добра до спирката. Не седна на пейката, за да не се мъчи излишно при ставането. Подпря с неохота гипсирания си крак на асфалта и се отпусна тежко върху патериците. Позата й бе крива, но пък балансирана.
Както бе приведена, с щръкнал назад задник, привлече погледа на един минаващ покрай спирката тийнейджър. Той се ухили глуповато, при което Ралица, засрамена, се постара да застане в прилична стойка.
Появи се трамвай и Ралица запристъпя напред. Хората й направиха път.
Трамваят спря, вратите се отвориха. Трите стъпала бяха ужасно високи. Ралица премести патериците в дясната си ръка и сграбчи дръжката на вратата с лявата. Извъртя се настрани и опита да се оттласне. Чувстваше се слаба, несигурна и уплашена. Ръцете й трепереха от напрежение.
Успя да стъпи на първото стъпало. Но не можеше да се подпре стабилно на прибраните една до друга патерици.
Някой подвикна:
– По-бързичко де! – Ралица наведе виновно глава, очите й се напълниха със сълзи.
Добри хора я подхванаха под мишниците и я качиха. Тя кимна с благодарност и позабърса мокрите бузи с опакото на дланта си. Задиша дълбоко в опит да се успокои.
Чу се:
– Извинете, тук има момиче със счупен крак! Моля ви, отстъпете му място да седне! – Веднага скочиха няколко човека. Ралица седна и извърна глава към стъклото, за да не вижда никой сълзите й. Кракът й стърчеше, затъкнат под седалката отред. Горният ръб на гипсовата превръзка се бе впил болезнено в кожата на бедрото й.
Минутите й се струваха дълги като часове. Тревожеше се дали ще се справи със слизането. От напрежение я заболя глава.
На следващата спирка човекът отпред, който явно се канеше да слиза, без да иска срита оголените й пръсти. Ралица изписка и се сгърчи. Ударът не бе силен, но раздруса жестоко нестабилните кости.
– Абе, момиче, като не си добре, защо се мъкнеш в градския транспорт! – замърмори един старец. – Стой си вкъщи, да му се не види! Спокойно, спокойно! Къде ще слизаш?
– Следващата, не… по-следващата – проплака Ралица.
– Няма страшно, ще ти помогнем да се придвижиш. – Пътниците закимаха. Човекът, който я бе ударил по невнимание, се червеше от срам и сипеше извинение след извинение.
Трамваят спря на спирката. На Ралица не й се наложи да прави нищо. Десетки силни ръце я подхванаха и я свалиха.
До кабинета на личния лекар имаше стотина метра. След кратка почивка Ралица потегли. Бе капнала от умора и се чувстваше като разглобена. В този момент й стана мъчно за бабата с двата бастуна, която бе казала „и теб това те чака“. Тя не бе имала нищо лошо предвид, просто бе намекнала, че старостта е неизбежна. На нея вероятно и бе много по-тежко. Тя никога нямаше да оздравее, докато Ралица след месец и половина щеше да е като нова.