автор: vlakant

„Здравей!” – чу в слушалката любимия глас. – „Обаждам се само да ти кажа „добро утро”. И ще те чакам след два часа на нашата спирка.”

Тя дори не успя да отговори, когато се чу прещракване и телефонът от другата страна се затвори.
Това не и се случваше за първи път и тя не намираше (вече!) нищо драматично в тази комуникация. Беше се спънала, докато тичаше към телефона си и може би щеше да изпсува, ако знаеше как и ако всяко негово обаждане не и причиняваше емоционален взрив, водещ до леко умопомрачение. Започна да се подготвя за срещата, като въпреки трептенията на сърцето, си наложи да не бърза – просто имаше достатъчно време, а „нашата спирка” беше само на половин час бавно ходене. Пусна си късо кафе и го остави да изстине, докато си вземаше душ. Намаза си тялото с любимия му лосион и се заразхожда гола из стаята, докато кожата и поеме мазилото напълно. Оправи си ноктите на ръцете и краката с малко по-тъмен лак, подходящ за роклята с десени на Климт, но не златните, а бяло-кафявите. Изпи си кафето на две глътки, като си пазеше ноктите. Последва гримирането и избора на обувки. Беше минал малко повече от един час от обаждането му, когато затвори вратата на апатамента си и се насочи с бавна крачка и (бързо) туптящо сърце към „нашата спирка”. „Всъщност как така „след два часа на нашата спирка.”? Та той не е в София, даже не е в България.” – разсъждаваше тя, излизайки от лекото умопомрачение (виж по-горе). Той беше заминал преди три дни, или по точно преди 2 дни 20 часа и 52 минути за Ванкувър, служебно. И трябваше да се върне след 6 дни, или по точно 6 дни 2 часа и 13 минути. Въпреки въпросите тя продължаваше да върви към „нашата спирка”, защото той така беше казал, а досега не и беше давал повод да се съмнява в думите му.

Около петнадесет минути преди уговорения час, тя беше на спирката, която и изглеждаше същата и едновременно с това странно различна – хем беше спирката на рейс № 69, хем беше на някакво доста пусто, да не кажем пустинно място. Духна топъл вятър и само бързото и прикриване на завет, предотврати част от носения облак прах и мърсотия да полепне по кожата и и да се смеси с прясно нанесения лосион. След утихването на вятъра, картината около спирката сякаш беше друга – пак беше пусто, но на около 300 метра се виждаше Биг Бен. „Айде сега – Лондон!” – тя потърка очите си, но Биг Бен не изчезна, само часовникът сякаш малко се размаза, после се изкриви и като че ли от високата температура се разтече. Застана в някакво криво положение, изцяло възпроизвеждайки визията на Салвадор Дали за красота в преплитането на време, пространство и летен мързел. Докато гледаше захласнато и невярващо инсталацията, имитираща великия майстор, той (не Дали) застана пред нея.
- Здравей! – каза засмяно и я целуна дълго по устата.

Тя пламенно отговори на целувката му, а очите и разкриваха много любов и също толкова много очудване. „Къде сме? Как се отзовахме и какво правим тук? Ти не си ли във Ванкувър?” Въпросите, които искаше да зададе бяха много, но тя се отдаде на целувките му и на притискащата я нежна прегръдка. След малко той я пусна и отдалечи лицето и от своето.

- Искам да видя! Да се порадвам на очите ти! Бях се затъжил за теб, все пак не съм те виждал от почти три дни. И наистина ми липсваше! Добре, че успях да се освободя за половин час, колкото да те видя на живо и да те нацелувам.
- После къде отиваш? След половин час? – тя още не можеше да разбере нищо.
- Как къде? Нали знаеш - във Ванкувър, имам среща с едни клиенти.
- А сега къде сме?
- В Лондон сме, любов! – обясни той, смеейки се и наслаждавайки се на огромните и, невярващи очи. – Нали виждаш Биг Бен? А малко по-надолу е Тауър Бридж и Темза. Исках да се видим тук, защото е еднакво близко и за двамата.

- Ама, как така близко? А аз какво ще правя сега, как ще се върна в София? – продължаваше да недоумява тя.

- Няма проблем, за всичко съм помислил. Проверих и се оказа, че има рейс до София, той спира тук и ще дойде след десетина минути. А най-хубавото, което още не съм ти казал, е че рейсът първо отива до Ванкувър, а после до София. Така че, и в рейса ще имаме още малко време заедно. – той говореше толкова убедено, сякаш щяха да минат през Пазарджик за Пловдив.

Тя продължаваше да гледа странно и да се чуди дали не я баламосва, когато пред тях спря рейс – истински, червен, английски, двуетажен – на чието предно стъкло пишеше „Лондон – Ванкувър – София – Лондон”. Качиха се. Той купи някакви билети от водача, даде единия на нея и каза:

- Нека седнем отзад, там ще можем да продължим да се целуваме.
Докато вървяха към задната част на рейса, тя видя за последно Биг Бен, леко наклонен (като кулата в Пиза) и странно разтеклия се часовник.

„Трябва да проверя Салвадор Дали бил ли е в Лондон, рисувал ли е Биг Бен, и какво точно, по дяволите, е правил тук!” – си каза тя, отдавайки се на целувките му.


_______________________________
Б.а. – Салвадор Дали е ходил в Лондон многократно, като при едно от посещенията си е имал среща със Зигмунд Фройд. И може би са обсъждали въпросите поставени от нея. Не че са кой знае какви въпроси, ама кой знае?